Толкова много неща искам да ти кажа, да опиша и да споделя с тебе, но вече е късно, уморена съм, а и изглежда, вече не съм така силна, колкото преди. Преди да оставя листа обаче, искам да те помоля за едно нещо — искам да те помоля вече от много години — и то е да ми простиш. Каквото било, било, а и колкото голяма да беше болката ми навремето, бях длъжна и да го предвидя, и да направя повече, за да го предотвратя, да те предпазя. Би трябвало също да събера кураж и да протегна ръка към тебе, да ти кажа това, което казвам сега. Вината е моя, Фрея, и сега, след толкова години, след като болката се е загнездила, знам, че не бях сестрата, която би трябвало да бъда. Надявам се по някакъв начин, дори и съвсем малко, да изкупя вината си с това писмо.
Ще спра тук. Моля те, не тъгувай. Животът е хубав и в света има толкова много красота. Бъди силна, катери се все по-високо и знай, че каквото и да се случи, където и да си, аз по един или друг начин ще бъда винаги с тебе. Обичам те толкова много.
Алекс
П.П.: Цветето, което прилагам, е сахарска орхидея. Казват, че била голяма рядкост. Пази го и мисли за мене.“
Фрея изтри сълзите си, сложи писмото на пясъка и извади цветето от плика — изсушените му листенца бяха като оризова хартия, с наситен златнооранжев цвят, като пясъка наоколо. Тя го погледа, после внимателно го сгъна в листа от писмото, обви коленете си с ръце и загледа как слънцето бавно потъва зад хоризонта.
Погребаха я рано сутринта на следващия ден сравнително близо до дома й, в горичка цъфнали акации в края на малкия оазис. По земята имаше цветя, циния, зимзелен и орлови нокти, а някъде отвъд горичката ромолеше вода. Фрея си помисли, че това е най-прекрасното и най-спокойното място, в което е била през живота си.
Имаше малко хора, каквото беше и желанието на Алекс: тя, Захир, доктор Рашид от болницата, Моли Кирнан и един красив, малко рошав мъж с омачкано кадифено сако. Тя го позна от снимката върху нощното шкафче на Алекс, а той й се представи като Флин Броуди. Имаше и няколко местни жители. Главно фермери, дошли да уважат покойницата, три бедуинки, едната от тях съпругата на Захир, като всяка беше облечена според традицията: черни дрехи, забрадка, изискани сребърни бижута. Докато спускаха ковчега на Алекс в земята, жените излязоха напред и запяха — „Алуш“, обясни Захир, бедуинска любовна песен за „жени с голяма красота“. Чистите им носови гласове се преплитаха, издигаха се и се спускаха, в един миг съвсем тихи, след това гръмки дотолкова, че цялата горичка ехтеше. Изглежда, към мелодията нямаше думи или Фрея не успяваше да ги различи. Самите контрастни елементи в звуците обаче разказваха нещо, което тя разбираше — за любовта и загубата, за радостта и болката, надеждата и отчаянието. Ръката на Моли Кирнан хвана нейната и я стисна, а песента се носеше около тях, докато накрая замря, стопи се в тишината и остана само бълбукането на водата, а отгоре — песента на две птици.
За миг всички останаха неподвижни, унесени в собствените си мисли. После Кирнан пусна ръката на Фрея, покашля се, пристъпи към гроба и се обърна към събралите се.
— Фрея ме помоли да кажа няколко думи — започна Моли, като хвърли поглед към Фрея, после към Флин, който се взираше в ковчега. — Обещавам, че ще са наистина няколко думи, тъй като всички, които имаха честта да познават Алекс, знаят колко мразеше тя шума и празните приказки.
Макар и тих, гласът й сякаш изпълни цялата горичка.
— Преди трийсет години и аз самата загубих особено скъп човек. Съпруга си. Две неща ми помогнаха да преодолея мъката тогава. Първото беше любовта и подкрепата на приятелите ми. Надявам се, че и ти, Фрея, ще почувстваш нашата любов в това прекрасно място днес — и към Алекс, и към тебе. Ако имаш нужда от нас, ние винаги сме насреща.
Прочисти гърло и прокара пръсти по златния кръст на шията си.
— Другото нещо, което ме подкрепи в ония тъжни дни, беше Светата Библия и думите на Спасителя Исус Христос. Бих ги цитирала и сега, но знам, че Алекс не беше вярваща, и макар любовта на Исус да е всеобхватна, аз няма да оскверня паметта й с чувства, които биха я притеснили.
Беше едва забележимо, но като каза това, устните й лекичко се присвиха като в неодобрение.