— Ще се справя — увери я Фрея. — Ще остана още няколко дни, за да събера нещата на Алекс, после ще си тръгна. Самолетът ми е чак в петък.
— Какво ще кажеш да се срещнем на летището, когато минеш през Кайро? — предложи Кирнан. — Да обядваме заедно и да се сбогуваме както трябва.
Фрея се съгласи и двете се прегърнаха. Възрастната жена я целуна по бузата, после седна на задната седалка. Флин пристъпи към Фрея и й подаде визитката си:
Професор Ф. Броуди,
Американски университет в Кайро,
тел. 202 2794 2959
— Не ми се вижда много вероятно, но ако някога се зачудите какво да правите, непременно ми се обадете. Ще можете да ме плашите с изкачванията си, а аз да ви го върна с изключително досадните истории за скалните надписи от неолита.
Наклони се и за миг изглеждаше, че се кани да я прегърне. Той обаче само допря устни до бузата й, заобиколи джипа и седна от другата страна на Кирнан. Захир и брат му седнаха отпред, моторът изръмжа и колата тъкмо потегляше, когато Фрея изведнъж се пресегна през отворения прозорец и сграбчи китката на Кирнан.
— Тя не е страдала много, нали? — Гласът й бе пресипнал от напрежение. — Когато Алекс… нали знаете, морфинът… Когато е започнала да го взема. Било е бързо, нали? Без много болка?
Кирнан стисна ръката й.
— Мисля, че изобщо не е имало болка, Фрея. Казаха ми, че било много бързо и много спокойно.
Флин, изглежда, понечи да добави нещо — отвори уста, после пак я затвори. Фрея дръпна ръката си.
— Просто трябваше да знам. Просто…
— Разбирам те, мила — успокои я Кирнан. — Повярвай ми, Алекс изобщо не е страдала. Само едно бодване при влизането на иглата, това е всичко. Не е имало болка, уверявам те.
Погали Фрея по ръката, после кимна на Захир и потеглиха. Колата изчезна сред дърветата, а Фрея тръгна към къщата. И изведнъж си даде сметка за думите на по-възрастната жена. Обърна се с пребледняло лице и възкликна:
— Но Алекс никога не би…
Шумът на мотора обаче беше вече изчезнал. Беше останало само жуженето на насекомите и — в далечината — бученето на напоителната помпа.
15.
Кайро
Ангълтън затвори вратата на апартамента на Флин с лакът. Чехлите на портиера тихо заглъхваха по стъпалата надолу. Човекът бе поискал да се мотае, за да държи апартамента под око, но американецът добави още една пачка към сумата, която му беше броил, за да му отвори, и го разкара. Беше стар, мръсен и непохватен и на Ангълтън никак не му се искаше да го остави да премества нещата, така че Флин да усети, че е имал посетители. Това си беше работа, а не просто любопитство. Трябваше да е професионален и да не допуска грешки. За това му плащаха. А и в тази работа най го биваше.
Вратата се затвори с глухо щракане. Той извади от джоба си гумени ръкавици и си ги сложи — гумата съскаше и свистеше по дланите му. Заедно с калцуните около обувките, които беше сложил пред вратата, те щяха да му свършат работа да не остави никакви следи, никакъв белег, че е бил тук. Почти сигурно прекаляваше с предпазните мерки. Броуди нямаше никакво основание да очаква такова безпокойство и изобщо не би се огледал, като си дойде. Но човек винаги трябва да внимава. Дори при нищожната вероятност англичанинът да страда от повече параноя, отколкото издаваше видът му — а в неговите среди това не беше съвсем невъзможно — Ангълтън не смяташе да излага на риск цялата операция, като остави ненужни следи.
Погледна си часовника — имаше много време, самолетът още дори не беше излетял от Дакла — и започна огледа. Не търсеше нещо конкретно, просто искаше да усети Броуди, да изпита като чувство онова, което вече знаеше, да го свърже със случая Пясъчния огън. Хола, кухнята, банята, двете спални, кабинета — проучи всичко, засне много неща с дигиталния си фотоапарат и записа впечатленията си на портативния диктофон.
За неподготвения наблюдател апартаментът не би разкрил кой знае какво за обитателя си — египтолог, ерген, с пристрастия към класическата музика, изследванията на пустинята, политиката — особено близкоизточната политика, — а ако се съдеше по спортния шал и подписаната снимка на тима, от футболния клуб „Ел-Ахли“. Тези и още някои подробности — че Броуди поддържа добра физическа форма, че чете поне на пет езика, не употребява алкохол и върши общественополезна дейност (благодарствени писма от едно сиропиталище в Луксор и от програмата за помощ в един от бедните квартали на Кайро) — навярно биха сумирали целия му портрет. Образ като от съединени точки в ребус, който дава обща представа, без каквато и да било дълбочина и без нищо съществено.