— Където и да отидеш, разпръскваш слънце и доброжелателност около себе си, Курт — подхвърли той, докато се наместваше на мястото си и хвърляше поглед през люка. — Чудя се как е възможно у един човек да се събере толкова любов.
Райтер само изръмжа. Навигаторът на креслото зад тях — прелистваше летателните планове — попита:
— Мислиш ли, че можем да излетим в това време? Изглежда доста лошо.
Райтер сви рамене, пръстите му все така танцуваха по таблото.
— Зависи колко време ще ни бави Омар Шариф. Още петнайсет минути и пистата ще е погребана.
— Тогава?
— Тогава ще трябва да прекараме нощта в тази забравена от бога дупка. Така че да се надяваме, че Омар ще се размърда.
Двата турбовитлови двигателя Ивченко с пращене и вой се задействаха, витлата прорязаха снежинките, фюзелажът завибрира.
— Колко стана часът, Руди?
Вторият пилот погледна очукания си ролекс.
— Почти пет.
— Давам им до пет и десет, после гася мотора. — Райтер се наведе встрани и смачка цигарата си в пепелника на пода. — Пет и десет, и край.
Вторият пилот се завъртя още и изкриви врат, за да види как човекът с костюма се спуска по стълбичката с тежка кожена чанта за инструменти в ръка. По петите му вървеше друг човек, той пък с балтон и шал. Задната врата на лимузината се отвори и човекът с костюма изчезна в колата, а другият остана до стълбичката.
— И каква е далаверата тук, Курт? — попита вторият пилот, все така загледан навън. — Наркотици? Оръжие?
Райтер запали нова цигара и завъртя глава, така че прешлените му изпукаха.
— Не знам и не ме интересува. Вземаме Омар от Мюнхен, докарваме го тук, той прави каквото има да прави и после го хвърляме до Хартум. Въпроси не се задават.
— При последната работа „без въпроси“ един мръсник се опита да ми изреже нова уста — измърмори вторият пилот и докосна белега под долната си устна. — Надявам се поне да ни плащат добре.
Хвърли поглед на колегата си през рамо, после пак загледа как капакът на лимузината постепенно побелява от снега. След пет минути вратата на колата се отвори и човекът с костюма се появи пак. Без чантата. Вместо нея носеше метално куфарче, което — ако се съдеше по стойката му — беше доста тежко. Предаде го на спътника си, отвътре му подадоха друго куфарче и двамата се заизкачваха към самолета. След малко се върнаха, за да вземат още две куфарчета, и отново се качиха в АН-а. Вторият пилот за миг мярна някого в лимузината, беше увит в нещо като дълго кожено палто; после една ръка се пресегна, тресна вратата и колата потегли.
— Добре, готови са — каза той. — Затваряй самолета, Джери.
Навигаторът тръгна назад да прибере стълбичката и да затвори вратата, а двамата пилоти си сложиха слушалките и направиха последните проверки. Костюмираният египтянин, все още със сняг по главата и раменете, се показа на вратата зад тях.
— Времето няма да попречи на излитането. — Думите му прозвучаха като твърдение, а не като въпрос.
— Оставете аз да преценя това — изръмжа Райтер, цигарата стърчеше от зъбите му. — Ако вали прекалено силно по пистата, гасим двигателите и чакаме.
— Господин Гиргис ни очаква в Хартум тази вечер — отсече египтянинът. — Ще излетим, както е запланувано.
— Ако руските ви приятели не бяха закъснели, нямаше да има проблеми — процеди Райтер. — Сега се върнете на мястото си. Джери, сложи им предпазните колани.
Посегна надолу, освободи спирачките, премести лоста за горивото, после даде газ и шумът от двигателите се превърна в рев от нарасналите обороти. Самолетът се раздвижи.
— Времето не бива да ни спира — чу се гласът на египтянина от салончето. — Господин Гиргис ни очаква в Хартум довечера!
— Гледай си работата, чалма скапана — измърмори Райтер, докато извеждаше самолета до края на сгурията на пистата и обръщаше. Навигаторът се върна в кабината, затвори вратата, седна, закопча колана си и попита:
— Как мислиш?
Райтер не отговори нищо, само издърпа газта повече, загледа се за миг в снежната виелица, после изпсува под нос, даде още газ и сграбчи централния лос с другата си ръка.
— Дръжте се здраво, момчета. Ще се пораздрусаме.
Самолетът бързо набираше скорост, друсаше се и се люшкаше по неравната сгурия. Краката на Райтер се бореха с педалите, докато се мъчеше да се противопостави на страничните ветрове, които фучаха над пистата. При скорост 80 възела носът на АН-а се повдигна, но отново се спусна. Краят на пистата изглеждаше все по-близо и навигаторът извика на Райтер да се откаже. Пилотът не му обърна внимание и задържа самолета все така, като увеличи скоростта на 90, 100, после 110 възела. В последния миг, когато скоростомерът отчете 115, а краят на пистата изчезна под тях, той издърпа силно контролния лост към гърдите си. Носът на самолета се вирна, колелата се раздрусаха по тревата и машината неохотно се издигна във въздуха.