— Да не си ме изложила друг път така, дебелано глупава — изръмжа той, без да спира да се усмихва, натисна ножиците още малко, за да покаже колко е сериозен, и накрая ги пусна в ръката й и тръгна към стола си. С разтреперана долна устна жената събра ръце пред скута си и се приближи към микрофона.
— Господин Романи Гиргис! — викна високо, като се мъчеше да възвърне самообладанието си. — Нашият любим меценат. Моля, покажете благодарността си!
Силата на ръкоплясканията се удвои, а Гиргис отиде до мястото си, поклони се и после седна, със скромно сведена глава. Епископът се наведе и сложи длан върху ръката му.
— Вие сте пример за всички ни, Романи. Какво щастие за тия бедни души да имат защитник като вас.
Гиргис поклати глава.
— Аз съм щастливецът, ваше високопреосвещенство. Защото имам средствата да помогна на тези… на своите хора, да подобря живота им… Това наистина ме кара да се чувствам благословен.
Повдигна десницата на епископа, целуна пръстена му, после, като че ли смутен от онова, което е казал за себе си, отново се обърна напред. Група момиченца с еднакви рокли и забрадки излязоха отпред и започнаха да пеят.
Това бяха глупости, разбира се. Маншиет Насър… неговият дом, забалите — неговите братя, пълни глупости. Гиргис мразеше това място, когато израстваше тук, мразеше го още повече сега, когато бе успял да се отърве от него. Гадно, мръсно, пълно с лайна, смрадливо, населено от безграмотни простаци, които работеха до оскотяване, подчиняваха се на закона, казваха си молитвите — и за какво? Осакатяващо тежък живот, прекаран в ровене из купищата смет и обитаване на гъмжащи от хлебарки коптори. Забалите бяха отхвърлени от обществото, най-низшите от низвергнатите. „Горд съм, че съм забал?“ Със същия успех би могъл да каже и горд съм, че съм болен от рак.
За лице — това и само това беше причината все още да идва тук, да спонсорира различни програми за помощ, на които да дава и името си, да се прави на смирен син на църквата. Защото всичко това го караше да изглежда добре — нищо повече, нищо по-малко. Отвличаше вниманието от по-неблагоприличните неща, в които беше замесен. Усмихна се вътрешно. Всъщност удивително е колко може да допринесе за имиджа ти малко филантропия. Клиника тук, училище там — господи, дори Сюзан Мубарак му беше почитателка (беше го нарекла „стълб на египетското общество“). А към самите забали той не изпитваше по-топли чувства, отколкото към стадата прасета, ровещи из бунищата на Маншиет Насър. Бизнесът — единствено това имаше значение. Затова и беше това, което е — мултимилионер, — а те си оставаха онова, което бяха: смрадливи просяци, чиито дни преминаваха в ровене из боклука, а умираха от жълтеница.
Песента свърши и момичетата си тръгнаха. Очите на Гиргис, скрити зад тъмните очила, следяха движенията им. Бяха хубави — с големи зелени очи и малки щръкнали гърдички; реши, че трябва да издири имената и адресите им. Коптите в публичните му домове, особено по-младичките, винаги получаваха по-високо възнаграждение от арабките мюсюлманки. Макар от години да не се занимаваше пряко с тази страна от бизнеса си — предпочиташе по-важните му страни като сделки с оръжие, контрабанда на антики и пране на пари, — той все пак обичаше от време на време да казва думата си и там. Чрез подкупване на родителите на момичетата, а ако не — чрез отвличане, те щяха да бъдат изкарани на пазара и да му донесат известен приход. Нямаше да изтраят дълго при ширещия се СПИН и при грубостта, която проявяваха доста от клиентите му, но това не беше негова грижа. Неговата грижа беше печалбата. Пък и бездруго, при сегашния живот на забалите, момичетата не биха изкарали дълго и тук. Усмивката му се поразшири — лицето му доби остро, неприятно излъчване, като че ли беше разсечено от бръснач.
Песента на момичетата бе последвана от още речи и безкрайно изпълнение на цигулка от някакво свръхдебело сляпо хлапе. Гиргис направи каквото можа да изглежда възторжен, макар все по-често да си поглеждаше часовника. Когато рециталът най-накрая свърши, всички се изправиха и тръгнаха към вратите за закуски и за да огледат клиниката. Единствено Гиргис се отказа от обиколката — обясни, че го чака работа, че много съжалява и т.н. Прие благодарностите на медицинския персонал — като многозначително пренебрегна госпожица Михаил — и доволен, че най-после се маха, пресече вътрешния двор, мина под високата дървена порта и излезе на улицата; ноздрите му потрепнаха от сладникаво вкисналата смрад на гниещия боклук.