Прекара почти четири часа в полицейския участък на Дакла — безлична боядисана в кремаво сграда, оградена с наблюдателни кули, съвсем близо до болницата. Отначало я изслуша местен полицай. Изглежда, разбираше съвсем малко от онова, което му казваше, така че накрая доведоха един командирован от Луксор, който говореше английски свободно.
Инспектор Юсуф Халифа беше любезен, интелигентен и се отнесе много сериозно към подозренията, което — колкото и да е странно — ги направи да изглеждат неоснователни. Изслуша всичко, което Фрея вече беше казала на доктор Рашид за фобията на Алекс към иглите, като си водеше записки и палеше цигара от цигара — сигурно изпуши поне пакет „Клеопатра“ по време на разговора, — преди да разшири обхвата на въпросите си.
— Сестра ви имаше ли някакви врагове?
— Ами ние не се бяхме виждали години — отвърна Фрея, — но не мисля… Нищо не е споменавала в писмата си. Тя не беше човек, който да си създаде врагове. Всички…
Щеше да каже „обичаха Алекс“, но спря и очите й се напълниха със сълзи. Халифа извади кърпичка от бюрото и й я подаде.
— Извинете — смутено промърмори тя.
— Моля ви, госпожице Ханън, не е нужно да се извинявате. Самият аз загубих брат си преди години. Знам какво е. Не се притеснявайте.
Търпеливо изчака Фрея да се съвземе, после поднови въпросите си, задаваше ги бавно и внимателно. Чувала ли е сестра й да е имала някакви неприятности? Видяла ли е признаци, че някой е нахлувал в дома на сестра й? Забелязала ли е подозрителни лица около дома? Може ли да си представи причината някой да иска да нарани сестра й?
Разглеждаше въпроса от всички страни, мъчеше се да изясни всеки възможен сценарий и всеки мотив. В края на четирите часа пролича колко малко знае Фрея за собствената си сестра. А и колко неубедителни изглеждат подозренията й, когато на тях се погледне обективно и безпристрастно. Изглеждаше, че всичко — белегът на рамото на Алекс, ужасът, който изпитваше от инжекции, липсата на прощално писмо, съображението, че не е изглеждала като човек, който може да посегне на живота си — можеше да намери рационално обяснение, точно както твърдеше доктор Рашид в кабинета си преди това.
Вече почти отчаяна, Фрея спомена и за Махмуд Гаруб, който я беше качил на магарешката каручка, как й се беше хилил и как бе докоснал крака й, обясни, че са й казали да няма нищо общо с него.
— Може би той е замесен по някакъв начин — предположи тя в опит да намери нещо друго, за което да се хване.
Халифа обаче направи справка в участъка и това доведе до отпадане и на това подозрение.
— Полицията познава добре този Гаруб — съобщи той на Фрея. — Известен е, хм… с любопитството си.
— Искате да кажете, че е воайор?
— Да. Нечистоплътен, но безобиден според колегите ми. В никакъв случай не може да е убиец.
Запали поредната цигара и добави:
— В неговия случай агресивната е жена му. Най-вече по отношение на него.
Накрая всичко се сведе до въпроса как Алекс си е поставила инжекцията — или възможно ли е човек с парализирана лява ръка да забоде игла в дясната. Това беше най-озадачаващият момент и причината разговорът да се проточи толкова. А после доктор Рашид, който се бе върнал в болницата, се обади по телефона и разговаря с Халифа. Свързал се с колеги невролози, обясни Рашид, от Обединеното кралство и Съединените щати, които имали далеч по-голям опит в тази област от него, и те му съобщили — противно на това, което вече бил казал на Фрея, — че имало случаи с пациенти, страдащи от Малбург, при които се срещали внезапни ремисии. Един от тях даже по злокобен начин приличал на случая с Алекс. Преди три години някакъв швед загубил моторните функции на четирите си крайника, но една сутрин установил, че може отново да си служи с дясната ръка — възможност, която използвал, за да извади пистолет от нощното шкафче и да си пръсне мозъка.
А защо Алекс, след като е била деснячка, е предпочела да се инжектира с лявата ръка, лекарят не можел да обясни. Въпросът бил, че от медицинска гледна точка, Алекс спокойно би могла да се инжектира по този начин. Наистина било необичайно, но напълно възможно.
Халифа предаде всичко това на Фрея, след като затвори телефона.
— Чувствам се глупаво — призна тя.
— Недейте, недейте — енергично я спря той. — Имахте пълно право да задавате въпроси. И съмненията ви бяха напълно оправдани.
— Загубих ви времето.