Порой куршуми прониза лицето и гърдите му. Докато трупът му все още се гърчеше на земята, близнаците се обърнаха към останалите бедуини и избиха всички освен водача — той единствен остана невредим.
Над пустинята отново се възцари тишина; жаравата просветваше със сърдити червени отблясъци, здрачът започна да се превръща в мрак. Внезапно водачът измъкна ножа от колана си и се хвърли напред с писклив проточен вик на гняв и предизвикателство, искаше да унищожи поне един от нападателите, преди самият той да загине. Те обаче се скупчиха около него, сграбчиха ръцете му, изтръгнаха ножа, започнаха да го бият и да го ритат, довлякоха го до огъня и го натиснаха да коленичи. От устата и носа му течеше кръв. Близнаците се приведоха от двете му страни.
— Открили сте някои неща.
— В пустинята.
— Къде са?
Водачът се оказа по-костелив орех, отколкото очакваха. И по-издръжлив. Наложи се да прогорят двете му ходила и едната длан, преди да го сломят и да им каже всичко, което ги интересуваше. Накрая му спестиха по-нататъшните мъки и го застреляха, както и останалите камили — кътчето беше уединено и щяха да изминат дни, ако не и седмици, преди някой да открие лобното място на бедуините.
След като си свършиха работата, стрелците се качиха на вертолета и той отлетя на юг в тъмната нощ.
24.
Като се подхилваше доволно — мръсното му кафяво наметало вече бе издуто на чатала — Махмуд Гаруб вървеше през маслиновата горичка към къщата на доктор Алекс с дървената стълба на рамо. Беше тъмно, но още нямаше луна; горичката беше загърната в мастилен плащ от сенки и чернота. Залитна няколко пъти, защото краката му се хлъзгаха по килима опадали листа, застлал земята, а стълбата се блъскаше в дърветата. Шумът не го притесняваше. Беше видял как американката пое по пътя към Дакла и знаеше, че разполага с достатъчно време да си намери подходящо място, преди да се е върнала, така че вървеше, без да се тревожи от нищо. Говореше си сам, а от време на време и си припяваше:
Стигна къщата на Алекс, заобиколи я, мина между два олеандрови храста, опря стълбата на стената и се качи на плоския покрив. В далечината от едната страна светеха пръснатите лампи на Дакла, а от другата се простираше вълнообразната сивота на пустинята. Отпи от шишенцето, което си носеше, после отиде до малкия покривен прозорец над банята и клекна до него. Сърбежът в чатала нарасна едновременно с възбудата му.
Беше наблюдавал сестрата на тази жена няколко пъти, дори след като се разболя и погрозня. Собствената му съпруга беше дебела и грозна, приличаше повече на биволица, отколкото на жена. Абсолютно всичко беше по-добро от нея — дори сакатата, която трябваше да сяда на специален стол, за да се изкъпе. Когато Алекс умря, той се натъжи, че вече няма да има това удоволствие. Но сега бе дошла сестра й — млада, руса и подходяща. А също така и разпусната, като всички жени от Запада. Махмуд Гаруб едва се сдържаше. Щеше да дойде и по-рано, но жена му беше станала подозрителна, така че той успя да се измъкне едва тази вечер, когато тя отиде на гости. Отпи още една глътка и се взря през прозорчето. Сега долу беше съвсем тъмно, но като се светнеше, щеше да вижда всичко — душа, клозетната чиния; всяко движение, всяка телесна форма: негово лично шоу. Започна отново да си припява и да се търка по чатала.
Изведнъж спря, надигна глава и се заслуша. Какво беше това? Шумът нарасна — нещо като съскащо бучене. Вертолет. И ако се съдеше по звука, летеше право насам. Той се изправи и изведнъж се притесни — можеше да е полицията. Как щеше да обясни защо се е качил на чужд покрив: и на властите, и — още по-тревожно — на жена си? Ерекцията му спадна, той забрави за банята и забърза по покрива към стълбата. Заслиза, обзет от желание да се махне час по-скоро. Но още на третото стъпало вятърът от перките го връхлетя, наметалото му заплющя, очите му се напълниха с прах и пясък. Последва ослепителният блясък на прожекторите и вертолетът увисна точно до Махмуд. Той се вкопчи в стълбата, стенеше от ужас и крещеше, че просто е дошъл да измете покрива. Вятърът го откъсна от стълбата, той полетя с писък надолу и се стовари в храстите. Вертолетът висеше над него като някакво чудовищно водно конче, а той се гърчеше на земята, без да спира да обяснява, че само е мел покрива, че там имало листа, много листа, цели купчини…