— Господи! — изстена навигаторът. — Ти си откачен…
Райтер се захили и запали нова цигара. Летяха през облаците, към чистото небе.
— Спокойно де.
В Бенгази презаредиха и поеха на югоизток през Сахара, на височина 5000 метра и на автопилот; пустинята отдолу светеше в матово сребърно, като че ли беше излята от олово. След деветдесет минути полет екипажът си раздели термос хладко кафе и няколко сандвича. След още час отвориха бутилка водка, а навигаторът открехна вратата към салона и погледна вътре.
— Заспали са — съобщи и я затвори. — И двамата. Като пънове.
— Да влезем да погледнем в един от куфарите — предложи вторият пилот, отпи от бутилката и подаде водката на Райтер. — Докато спят.
— Не е разумно — поклати глава навигаторът. — Въоръжени са. Поне Омар носи пистолет. Зърнах го под сакото му, когато му слагах колана. Глок. Или браунинг. Не го видях хубаво.
Вторият пилот поклати глава.
— Тая работа не ми харесва. От самото начало. Изобщо не ми харесва.
Стана, разтъпка се, отиде в задния край на кабината, извади брезентова торба, сложи я на пода и започна да рови в нея.
— Да не би да искаш да ми снимаш оная работа? — засмя се Райтер, когато помощникът му извади фотоапарат.
— Извинявай, Курт, това е фотоапарат, не е микроскоп.
— Лайка ли е? — попита навигаторът.
Вторият пилот кимна.
— Ж6. Купих го преди няколко седмици. Смятам да направя малко снимки в Хартум. Никога не съм ходил там.
Райтер изсумтя презрително, отпи голяма глътка и подаде бутилката през рамо на навигатора. Вторият пилот все още въртеше апарата в ръце.
— Хей, знаете ли мадамата, дето я чукам?
— Оная с големия гъз ли? — попита навигаторът.
Вторият пилот се захили.
— Направих й няколко снимки, преди да тръгнем.
Райтер, изведнъж заинтересуван, се обърна.
— Какви снимки?
— Ами… малко художествени.
— Какво значи това?
— Ами такива, Курт… художествени.
— Нямам представа какво е това.
— Художествени. С вкус. Чорапи, жартиери, вдигнати крака…
Зениците на Райтер се разшириха, устните му се събраха похотливо. Зад тях навигаторът се захили и започна да тананика някаква мръсна песничка. Вторият пилот се присъедини, а на припева се включи и Райтер; запяха заедно, като отмерваха ритъма по облегалките на креслата. Изпяха песента един, два пъти, и тъкмо се канеха да я започнат трети път, когато Райтер рязко млъкна, наведе се и се загледа през предното стъкло. Вторият пилот и навигаторът изпяха още няколко стиха, но и те замълчаха, когато усетиха, че Райтер е млъкнал.
— Какво има? — попита навигаторът.
Райтер само посочи с брадичка напред към нещо, подобно на огромна планина. Беше се извисило пред тях, точно по курса — плътна тъмна маса, надигнала се от пясъците на пустинята до небесните висини, простираща се от хоризонт до хоризонт. Макар да беше трудно да се каже със сигурност, изглежда, се движеше, носеше се към тях.
— Какво е това? — зачуди се навигаторът. — Мъгла?
Райтер не отвърна нищо, само гледаше с присвити очи приближаващия се все повече и повече мрак.
— Пясъчна буря — промърмори накрая.
— Леле! — Вторият пилот чак подсвирна. — Погледнете я само.
Райтер сграбчи централния лост и го дръпна към себе си.
— Трябва да се издигнем още.
Изкачиха се до пет хиляди и петстотин метра, после на шест хиляди. Бурята неумолимо се движеше към тях, поглъщаше земята и я заличаваше.
— Мамка й, страшно бързо се движи! — изкрещя Райтер.
Издигнаха се още по-нагоре, до самия край на допустимата височина, почти седем хиляди метра. Стената от сенки вече беше достатъчно близо, за да различат очертанията й, огромните гънки и вълни от прах, които се люлееха, сливаха се една с друга, претъркулваха се безшумно върху пейзажа. Самолетът започна да се тресе.