И тъкмо започна да си мисли, че ще се справи, когато краката й започнаха да затъват. Пясъкът стана рохкав, засмукваше обувките й и я забавяше. Всяка крачка ставаше все по-трудна. Дробовете й пареха като огън.
Като малки с Алекс си бяха измислили една игра — да тропат по вратите на хората, а после да бягат, при което всяка крачка се превръщаше в мъчително очакване сърдитите стопани да се развикат след тях. Подобно чувство, само че увеличено хиляда пъти, Фрея изпитваше и сега — напрегната, отчаяна надежда, че няма да я заловят, съчетана с гадното предчувствие, че почти сигурно ще се провали.
Тичаше все по-бавно и по-бавно. Злокобното тупкане на двигателите оставаше едно и също — машината кръжеше над оттатъшния край на оазиса. После обърна и полетя към нея и шумът постепенно нарасна. Фрея усещаше, че времето й свършва, че ще я видят, че това не може да се избегне, понеже е право в зрителното поле на екипажа. Напъна всички сили, издраска през последните десет метра и с плонж се хвърли във високата трева. Търкулна се в някаква яма, преметна се и спря сред порой от пясък.
Известно време остана легнала по гръб, задъхана и разтреперана, очакваше всеки момент вертолетът да я облее със светлина. Наоколо обаче оставаше тъмно. Тя се обърна по корем, изпълзя по насипа и внимателно надникна през гъстата трева. На двеста метра от нея вертолетът се полюляваше точно над старата стопанска постройка. Под него, огрени от прожектора, трима души с костюми размахваха оръжията си, сякаш съобщаваха „няма я“. След още малко ръкомахане вертолетът се насочи обратно към оазиса, а тримата се шмугнаха в храсталака.
Беше успяла.
25.
Оазисът Дакла
След вечерните си молитви Захир вечеря с жена си и сина си — тримата седяха с кръстосани крака на пода на всекидневната и кротко загребваха с пръсти от купичките с ориз, боб и бакла. Когато свършиха, жената постави наргилето до съпруга си и отведе момчето. Захир остана сам. Петнайсетина минути седя неподвижен и замислен, единственият звук идваше от всмукването от мундщука. После отмести наргилето, стана и излезе във вътрешния двор. Отиде до първата врата вдясно, отвори я и запали лампата. Пред него, на стената над бюрото, висеше снимката, която бе видяла госпожица Фрея. Острата като игла скала с доктор Алекс под нея. Загледа я, пръстите му нервно потропваха по рамката на вратата.
— Безпокои ли те нещо?
Жена му беше влязла незабелязано. Сложи длан върху ръката му. Той не каза нищо, продължаваше да гледа снимката.
— Не си на себе си — продължи тя. — Станало ли е нещо?
Той все още не отговаряше, но сложи ръка върху рамото й.
— Нещо с онова американско момиче ли? — попита тя.
— Ходила е в полицията — промърмори той. — Мисли, че някой е убил сестра й.
— И?
Той само сви рамене.
— Поговори с нея — посъветва го жена му. — Виж какво е научила.
— Утре. Ще отида при нея утре.
Целуна я по челото, прокара пръст по бузата й и й даде знак да го остави сам. След като тя излезе, затвори вратата, седна зад бюрото и пак загледа снимката.
— Пясъчният огън — промърмори тихо.
Фрея зачака, скрита във високата трева. Шумът от вертолета ту се засилваше, ту отслабваше при обиколките му над оазиса. Тя провери дали фотоапаратът, кутийката с лентата и компасът са в раницата и почисти драскотините по ръцете и шията си. После тръгна на юг.
Нощта беше ясна и хладна, луната беше пълна и под светлината й пустинята изглеждаше като посребрена шир. Все така ужасена да не я открият, Фрея се движеше само когато вертолетът се насочваше в обратната посока и спринтираше от едно укритие към друго — канари, дюни, храсти, — преди да се сниши отново. На няколко пъти чу изстрели, а веднъж вертолетът отмина оазиса и прелетя почти над главата й — тя едва успя да си намери укритие. Изглежда обаче летецът оглеждаше просто за всеки случай, защото отново полетя назад и не се върна повече.
Фрея продължи на юг. Вървя почти два часа. Отначало беше предпазлива, после — след като оазисът зад гърба й вече не се виждаше — по-уверена. Въздухът стана леденостуден и тя извади анцуга от раницата и си го облече, а от време на време и потичваше, за да се сгрее. Опита се да подреди събитията в съзнанието си и да си ги обясни, но все още беше толкова смутена, че всичко й се струваше объркано и безсмислено. Освен че някой бе убил сестра й, а се беше опитал да убие и нея, както и че всичко това беше свързано с донесените от бедуина неща, не можеше по никакъв начин да свърже събитията.