След като измина към пет километра, реши, че вече е безопасно да завие на изток и да тръгне към блещукащите в далечината светлини на Дакла. Отне й още час да се добере до първите крайградски ниви и още четиридесет минути да се промъкне през тръстиките, рибните басейни и напоителните канали. Накрая, по-скоро случайно, излезе от поле с гъсто засадена захарна тръстика и се озова на асфалтирано шосе — главната пътна артерия през оазиса.
Отдясно се появиха светлини. Тя се поколеба, после се скри сред тръстиката, уплашена да не са преследвачите й. Надникна предпазливо и видя голяма цистерна. Отново излезе на платното и замаха енергично, за да я спре. Изсвири клаксон, а от хидравличните спирачки лъхна въздух, когато камионът забави ход и спря до нея. Шофьорът смъкна прозореца и се наведе навън.
— Моля ви, помогнете ми — бързо заговори тя. — Трябва да стигна до Мут. До полицейския участък. Опитват се да ме убият. Моля ви се, трябва да стигна до полицейския участък. Разбирате ли? Мут. Полицейският участък. Мут. Мут.
Думите се изливаха от устата й в скоропоговорка. Шофьорът, пълничък човек с мустакато, оцапано с масло лице, сви рамене и поклати глава — явно не я разбираше.
— Ел-Кахира — обясни той. — Ел-Кахира. Кайро.
Изглежда, я мислеше за стопаджийка, която си търси превоз. Тя въздъхна безпомощно и започна пак, но спря. Ел-Кахира. Кайро. Защо пък не, може би така щеше да е още по-добре. Да се махне изобщо от оазиса, колкото може по-далече, и да се върне в Кайро, където може да отиде до посолството или да се обади на Моли Кирнан, на американци, да говори с хора, които знаят английски, хора, които да й помогнат.
— Да — кимна тя и се огледа притеснено. — Кайро. Да, благодаря ви. Кайро.
Набързо заобиколи, качи се, седна до шофьора и тресна вратата.
— Опитват се да ме убият — почна с разтреперан глас, когато цистерната потегли. — Разбирате ли? Дойдоха някакви хора и се опитаха да ме убият.
Както и преди, шофьорът само сви рамене и попита:
— Инглези?
— Моля?
— Инглези? Инглиш?
Фрея кимна.
— Американка. Аз съм американка.
Той се захили.
— Американци добри. Буус Уийлис. Амал Шваснегар. Много добри.
На нея много й се искаше да му обясни, да го накара да разбере — че са се опитали да я убият, че вече са убили сестра й, че тя току-що е успяла да избяга, че е вървяла през пустинята часове наред, че е премръзнала и жадна, уплашена и изтощена. Нямаше смисъл обаче. Кимна му, после вдигна колене, обви ги с ръце, опря глава в прозореца и се взря навън.
— Да, да, много добри — с усмивка повтори шофьорът. — Буус Уийлис. Амал Шваснегар. Много, много добри.
Цистерната набираше скорост на север. Бялата точка от прожектора на вертолета се мярна за кратко над пустинята, но скоро се загуби.
26.
Кайро
Момичето беше младо. На петнайсет-шестнайсет, дрогирано и облечено в ученическа униформа. Седна на леглото с изцъклени очи, объркано и не съвсем сигурно какво се случва с него. Съпроводени от одобрителен шепот, етиопците влязоха в помещението и започнаха да се перчат — правеха смешни номера с пенисите си, като подчертаваха размера и твърдостта им, преди да се заловят за сериозната работа. Разсъблякоха момичето и го подплеснаха тук-там, насила поставяха членовете си в устата му. Бизнесмените се хилеха и пуфкаха пурите си, а момичето се давеше и хлипаше, молеше да го оставят на мира.
От съседната стая Гиргис наблюдаваше през огледалото, през което се виждаше единствено откъм него, и кимаше доволно. Не заради изнасилването — тия неща, както и изобщо сексът, не го вълнуваха, — а главно заради сделката, която го предхождаше. Всички знаеха, че ако имаш делови отношения с Романи Гиргис, той ще се погрижи за развлеченията ти, ще ти осигури добър спектакъл — и в отплата бизнесът винаги протичаше гладко. Както и тази вечер. Всичко течеше дори прекалено гладко. Като знаеха какъв спектакъл ги очаква, севернокорейците с нечувана скорост подписаха споразумението — петдесет ракети „Стингър“ FIM-92 земя — въздух по $205 000 парчето, при което Гиргис получаваше двайсет процента комисиона заради посредническата си дейност при продажбата. Усмихна се, тъй като си помисли дали и момичето не заслужава процент заради усилията си. Но все пак то най-вероятно щеше да е мъртво в края на нощта, а трупът му щеше да бъде хвърлен в Нил или в пустинята, така че той явно щеше да запази всички пари за себе си. Тази мисъл го накара да се усмихне още по-широко.