В двора се появи Алан Пийч, с разсеян вид, както винаги, и студентите го изпроводиха с отегчени погледи, което подразни Флин, въпреки че самият той винаги се шегуваше за досадата, която лъхаше от Пийч. Погледа, докато колегата му се скри зад ъгъла, после се върна при бюрото. Седна, сплете пръсти зад тила си и вдигна глава към тавана.
Чувстваше се неспокоен и това не се дължеше само на перспективата да прегледа трийсет и три зле написани студентски съчинения. Не неспокоен като при възбудата, която го разтреперваше и го изпълваше с опасения, когато вътрешностите му натежаваха и заради миналото му целият свят сякаш се стоварваше върху него. Не, това беше безпокойство от друг порядък, повече като от нещо неприятно в обстановката, чувство, че нещо не е наред. Но пък с историята около Пясъчния огън нищо около него вече нямаше да е сто процента нормално.
Безпокойството се бе настанило в съзнанието му от миналата вечер, когато оня дебел американец го заговори в хотел „Уиндзър“ и направи забележките си за Гилф Кебир. Флин бръкна в джоба си и извади картичката, която му беше дал.
Сайръс Дж. Ангълтън,
отдел Връзки с обществеността,
Посолство на Съединените щати,
Кайро
Ако беше само онзи случай, навярно би махнал с ръка. Работата е, че беше видял Ангълтън още няколко пъти след това. Веднъж, онзи ден, докато се разхождаше в двора на Американския университет, и още веднъж, вчера вечерта, на трибуните на спортния клуб „Гезира“, Където ходеше всяка седмица да бяга по пистата. Първият случай можеше да се обясни лесно — нямаше нищо необикновено в това американски служител да посещава Американския университет. Появата в „Гезира“ беше по-притеснителна. Наистина, беше го зърнал съвсем мимолетно, в горния край на трибуните, а и той бе изчезнал, когато започна да бяга към него, но със сигурност беше Ангълтън. Същото кремаво сако. Същото тлъсто тяло. Нямаше никаква причина да е там, абсолютно никаква — доколкото Флин знаеше, клубът се посещаваше само от неколцина пришълци от Запада, — така че присъствието му беше, ако не друго… смущаващо.
Имаше и още нещо. Изглеждаше налудничаво, но когато се прибра в апартамента си след погребението на Алекс, имаше странното чувство, че някой е бил там. Нищо не липсваше и нямаше разместени вещи. Нямаше очевидни признаци за нахълтване, нито безредици, които да оправдаят подозренията му. И все пак шестото чувство му казваше, че някой е душил из къщата и този някой е Ангълтън. Слезе до партера и говори с Таиб, пазача на блока. Той отрече да е видял каквото и да е, но във вида му имаше нещо лукаво и виновно. От друга страна пък Таиб винаги изглеждаше лукав и виновен, така че и това не доказваше нищо.
Опасенията му бяха съвсем въображаеми, само шепоти и сенки. Безпокойството му обаче продължаваше, пък и практиката му показваше, че при девет от десет подобни случая се оказва, че това усещане се подкрепя от действителни факти. Може би си въобразяваше, може би не. Така или иначе си държеше очите отворени и беше по-предпазлив от всякога. Може би трябваше да спомене за опасенията си на Моли, да види какво мисли тя.
Поседя така още малко. После тръсна глава, сякаш да отпрати подозренията си в някое ъгълче на съзнанието си, наведе се над бюрото, взе отново съчинението и започна да го препрочита, но не успя да прегледа и два абзаца, когато го прекъсна чукане по вратата.
— Не можете ли да дойдете по-късно? — подвикна той, без да вдига глава. — Проверявам писмени работи.
Посетителят явно не го чу, защото последва ново почукване.
— Не може ли да дойдете по-късно? — повтори той, този път по-силно. — Проверявам писмени работи.
— Флин? — обади се колеблив и неуверен глас. — Аз съм Фрея Ханън.
— Боже господи! — Той хвърли съчинението на бюрото, скочи и забърза да отвори. — Фрея, каква прекрасна изненада! Не те очаквах в Кайро още…
Спря, понеже забеляза опръсканите й с кал дънки и маратонки, драскотините по ръцете и шията.
— Какво е станало, Фрея?
Тя не отговори, просто стоеше на вратата.
— Фрея? — В гласа му прозвуча загриженост. — Какво ти се е случило?
Тя все още не проговаряше. Той тъкмо понечи да я попита за трети път, когато бентът се отприщи.
— Алекс е убита — припряно каза тя. — Опитаха се да убият и мене. Снощи, в оазиса, бяха цяла група, имаше близнаци, дойдоха с хеликоптер и измъчваха…