— Фрея, тия филми години наред са лежали насред Сахара. Шансът да се проявят успешно е едно към сто. Едно към хиляда.
— И все пак искам да опитаме — настоя тя. — Да направим първо това, а после да отидем в посолството.
— Не! — Гласът му изведнъж стана рязък и груб. — Филмите могат да почакат, Фрея. Искам да те отведа на безопасно място. Нямаш представа какво…
И спря насред изречението.
— За какво? — попита рязко тя. — За какво нямам представа?
Макар очите й да бяха червени от преумора, а лицето й — бледо и изпито, тя реагираше бързо и енергично. Погледът й се впи в очите на Флин.
— Та за какво нямам представа? — повтори тя настойчиво.
Той въздъхна раздразнено и прокара пръсти през косата си.
— Виж какво, Алекс ми беше много скъпа приятелка…
— А на мен ми е сестра.
— … и съм задължен пред паметта й да се погрижа за твоята безопасност.
— А аз съм задължена пред нея да открия защо са я убили.
Гласовете им бяха станали доста силни.
— Няма да ти разреша да се скиташ по Кайро — троснато отсече той. — Особено след като ти се е случило това. Тръгваме към посолството.
— След като проявим филмите.
— За бога, Фрея, нужна ти е закрила.
— Не се дръж така покровителствено!
— Изобщо не се държа покровителствено! Просто се опитвам да ти помогна.
Сега дойде нейният ред да се сопне.
— Не искам нито помощ, нито закрила. Искам да разбера какво има на тия филми и защо се опитаха да ме убият. Защо са убили Алекс.
— Не знаем дали…
— Напротив, знаем! Нали видях бандитите в къщата й, видях на какво са способни. Те са убили Алекс и ще разбера защо.
И скочи така рязко на крака, че преобърна стола. Набута фотоапарата и лентата в раницата, отвори вратата и тръгна към асансьорите. Флин я последва.
— Почакай, почакай де…
Тя не му обърна внимание. Натисна бутона за повикване.
— Фрея, просто трябва да ми повярваш — умолително започна Флин. — Аз живея в Египет, познавам подобни хора. С каквото и да си задължена на Алекс, не й дължиш собствената си смърт.
Дървените врати на асансьора шумно се отвориха, тя влезе в кабината и натисна бутона за партера, все така, без да му обръща внимание.
— Фрея, моля те, изслушай ме. Аз просто се опитвам да…
Вратите започнаха да се затварят, но Флин ги блокира с крак.
— Господи, твърдоглава си като сестра си!
— О, не, Алекс беше сговорчивата — гневно се озъби тя, докато се опитваше да затвори вратите. Последва кратко мълчание, през което пръстът на Фрея продължаваше да шари по таблото, а кракът на Флин да блокира вратата; и изведнъж той се разсмя. Тя го изгледа сърдито, но после също се усмихна, макар и уморено. Флин направи крачка назад, тя го последва и вратите се затвориха зад гърба й.
— Да направим компромис — предложи той. — Ти ми доставяш удоволствието да отидеш в посолството, а аз проявявам филмите. Имам приятел, който работи в Кайроския музей за древни предмети, във фотографския отдел, ще ги обработи веднага. Щом ги получа, веднага ти ги донасям. Става ли?
Тя се замисли за миг и кимна.
— Става.
— Добре тогава — въздъхна той. — Задръж асансьора да си подредя малко книжата и да си взема портфейла и мобилния телефон.
Влезе в кабинета си и затвори вратата.
Някой беше повикал асансьора и той заслиза с тракане към партера. Фрея отново натисна бутона за повикване и започна да се мотае из коридора, където първо огледа таблото с обяви — афиши за различни концерти, за разпродажба на антикварни книги, симпозиум в чест на нобелиста Наджиб Махфуз, — после отиде до прозореца. Откъм стълбището зад асансьора се чуха далечни стъпки.
От прозореца имаше хубав изглед към университетските градини — морава, палми, цветни лехи, — а по-нататък се виждаше хаотичното движение на хора и коли из многолюдния Майдан Тахрир. Сред безцелно разхождащите се студенти Фрея видя двама яки мъже. Нещо във вида им — грубите лица, походката, прекалено мускулестите им тела, — някак не се връзваше с университетската обстановка. Изведнъж я обзе безпокойство.
— Флин! — провикна се тя.
— Ей сега идвам — обади се той иззад вратата на кабинета.
Асансьорът се изкачваше със силно бучене от електромоторите. Тя отиде до таблото, отмени повикването и се върна до прозореца. Защо ли Флин се бавеше толкова? Двамата мъже още бяха в градината — единият пушеше, другият говореше по мобилния си телефон. Стъпките откъм стълбището бяха по-силни: ритмично, отекващо пляскане на обувки по линолеума — може би от двама или трима души. Тя отвори вратата и погледна надолу. Виждаше перилата, тънка лента от стъпалата и опиращата се ръка на изкачващ се мъж. Голяма месеста ръка, обсипана с масивни пръстени — печати. Също като на… Тя се отдръпна, тихо затвори вратата, изтича до кабинета на Флин и нахлу вътре.