— В живота си повече няма да вкуся бананов кейк — заяви Майди, докато бършеше очилата си. — Какво, за бога, ви накара да заснемете…
— Хайде стига бе, да не съм ги снимал аз! — възмутено избухна Флин. — Господи, Майди, да не си мислиш, че…
— Нямаме представа кой ги е снимал — намеси се Фрея, която явно беше по-малко впечатлена от двамата мъже. — Фотоапаратът е открит в пустинята. Надявахме се да разберем от снимките кой е бил собственикът и какво е търсил там.
— Явно е изследвал — заяви Майди и когато стигнаха до една особено изкълчена поза, възкликна: — Как, за бога, може…
— Недей — спря го Флин. — Просто не коментирай.
Кадрите бяха общо трийсет и шест и ги прегледаха един по един. Някъде по средата Фрея реши, че това си е губене на време, и се върна в общото помещение. Флин остана приведен над апарата. Майди се въртеше около него, докато той методично не прегледа и останалите кадри: взираше се внимателно във всеки с празната надежда, че би могло да се види нещо полезно. Когато стигнаха до последните няколко снимки, дори и Флин беше решил, че това е загубена кауза. И изведнъж се напрегна и се наведе към апарата.
— Какво пък прави сега? — попита Майди, когато забеляза интереса му, и се наведе до него.
Флин все едно не го чу.
— Моля те, извади ми тази. — И посочи последната снимка от ролката. Гласът му беше настойчив и развълнуван.
— Флин, ти наистина си стар приятел, но това… това просто не е мястото…
— Тук няма банани, Майди, уверявам те.
Египтянинът раздразнено въздъхна.
— Ще ми кажеш ли какво става? — попита Фрея. — Кое е мястото на снимката?
Флин отново се беше загледал във фотографията и леко поклащаше глава, като че ли не можеше да повярва на очите си; устните му бяха разтегнати в съвсем лека усмивка.
— Не мога да съм абсолютно сигурен — каза накрая, — без да съм видял какво има на другата лента.
— Но си мислиш, че знаеш, нали?
След нова пауза той отвърна:
— Да, така мисля.
Погледна я. Макар лицето му да беше бледо и уморено, очите му блестяха… и беше невероятно привлекателен.
— Струва ми се, че е едно място, наречено Зерзура — продължи той.
— И къде се намира то?
За неудоволствие на Фрея, Флин не отговори. Вместо това само погледна още веднъж снимката, после отново часовника си. Изглежда, взе някакво решение, извади мобилния си телефон от джоба на дънките, набра някакъв номер с палец и отиде в другия край на стаята. Тя вдигна ръце, като че ли го питаше: „Какво става, по дяволите?“, но той я спря с разтворена длан и бързо заговори в слушалката. Когато свърши, прибра телефона, дойде при нея и я хвана за ръка.
— Какво и колко знаеш за Древен Египет? — попита я, докато я водеше към витото стълбище.
— Горе-долу толкова, колкото и за квантовата физика — отвърна тя.
— Значи ти е време за ускорен курс.
36.
Ясмин Малуф имаше тайна, която не бе споделила с родителите, братята и сестрите, съпруга си Хосни и с американския си работодател. Пушеше.
Като тайна, това не беше особено покъртително, не беше обаче, поне според нея, нещо, с което една дама би могла да парадира. Докато Хосни навярно не би се смутил особено, ако разбере, семейството й със сигурност не би одобрило. А господин Ангълтън беше подчертал изрично още в началото, че не приема да се пуши на работното място. Можела да прави каквото си поиска в хотелската стая, беше й казал — „боже мой, можеш дори да се захванеш с културизъм, ако така се съсредоточаваш по-добре“, — но цигарите и гадната воня на пепел бяха стриктно аут.
Тя не беше страстен пушач — три-четири цигари „Клеопатра Лайтс“ на ден й стигаха, — пък и не беше трудно да се лиши и от тях, когато дежуреше на подслушвателната станция. Единствено късно следобед желанието й ставаше непоносимо. Тогава заключваше стаята, вземаше асансьора до долния етаж и припалваше, като се настаняваше в дъното на коридора, до отворения прозорец.
Днес усещаше по-силно желание от всякога. След като изпуши едната цигара, моментално запали втора и по този начин удължи нормалната си петминутна почивка в десетминутна. Тогава пък откри, че е свършила ментовите си бонбони, и се наложи да вземе асансьора чак до партера, за да се презареди. Когато накрая се върна в стаята, с подходящо прикрит тютюнев дъх и с добре изтръскана пепел от роклята, беше отсъствала почти двайсет минути. Това не би било проблем, ако по време на отсъствието й апаратурата не бе регистрирала разговор с мобилния телефон на Моли Кирнан — червената сигнална лампичка на записващото устройство, която отчиташе тъкмо този номер, светна обвинително в очите й още щом тя отвори вратата.