— Трябва да ме извините мосю Коломбел, но възникна нещо неочаквано и се налага да отида другаде. С колегите ми може да уточните всички подробности, а ако желаете, след като вечерята приключи, можем да ви предложим някои развлечения. За мен беше истинско удоволствие да работя с вас.
Стисна ръката на французина, който изглеждаше донякъде притеснен от неочакваното тръгване на домакина си. Гиргис обаче, без да губи повече време, се обърна и напусна заведението. Лимузината му го чакаше отвън. Шофьорът отвори задната врата, където вече го чакаше Ахмед Осман, специалистът по антики — пълничък човек с чорлава коса и очила с дебели стъкла.
— И така? — вдигна вежди Гиргис, след като затвори вратата.
Осман поклати глава и събра пръсти. По нещо неуловимо много приличаше на къртица.
— За съжаление нищо, господин Гиргис. Половината филм беше повреден, а другата половина…
И му подаде тесте снимки формат А4.
— Ненужна, абсолютно ненужна. Обърнете внимание, всички образи са от вътрешността на оазиса — по нищо не може да се разбере къде се намира. Това е същото, като да се опитваш да намериш къща в средата на града, докато разполагаш само със снимка на банята. Напълно ненужна снимка.
Гиргис отегчено огледа снимките.
— Да не си пропуснал нещо?
Осман сви рамене и отново събра върховете на пръстите си.
— Прегледах всичко изключително внимателно, така че бих казал „не“. От друга страна… — той се усмихна притеснено — аз не съм световен авторитет по този въпрос.
— Броуди?
— Да. Професор Броуди е световният авторитет.
— Тогава значи е време да побеседваме с него. — Гиргис му върна снимките, вдигна вътрешния телефон на лимузината и даде указания на шофьора.
— Откровено казано, не мога да си представя как би ни помогнал — поклати глава Осман, докато колата тръгваше. — Дори да е успял да забележи нещо. Според хората той бил доста… голям инат.
Гиргис нагласи маншетите на ризата си и махна някаква прашинка от сакото.
— Повярвай ми, Ахмед, след като приключим обработката на професор Броуди в Маншиет Насър, той ще е най-услужливият човек. Ще се моли да ни помага.
39.
Кайро — Маншиет Насър
— Падна ми — промърмори Фрея, натисна хлебарката с маратонката си и бавно я размаза върху прашния цимент. Жълто-кафявите й вътрешности се присъединиха към останките от другите хлебарки, които беше убила през последния час.
— Как си? — попита Флин.
Тя само сви рамене.
— Не съвсем… Как е? — Тя кимна към чатала му.
— Ще оживея. Макар че известно време сигурно няма да карам колело.
Тя се усмихна вяло.
— Какво мислиш, че ще ни направят?
Сега дойде ред на Флин да свие рамене.
— Според досегашния развой, нищо особено приятно. Но те знаят по-добре. — Кимна към тримата биячи, които кротко седяха срещу тях с автомати на коленете, и им подвикна: — Хей, момчета, какво сте намислили?
Отговор нямаше.
— Сигурно държат да ни изненадат. — Той се приведе и разтърка слепоочията си.
Бяха на най-горния етаж на нещо, което приличаше на недостроена сграда — голямо сумрачно помещение, осветено от една-единствена флуоресцентна лампа, поставена на пода до охраната им. Макар подът, таванът и носещите колони да си бяха на мястото — гол бетон със стърчащи тук-там ръждиви железа, — имаше само три стени. Четвъртата страна на стаята беше отворена към нощта, зееща дупка към светлините на Кайро, като отвор на пещера, издигнат високо в скалите. Флин и Фрея бяха почти на ръба, седяха върху преобърнати щайги. Зад гърба им подът свършваше и зееше празно пространство чак до самата улица. Пазачите им бяха в средата на стаята, близо до стълбището. Въпреки липсващата стена двамата бяха на практика затворници.