— Какво е това място, по дяволите? — попита Фрея още като ги докараха тук.
— Маншиет Насър — обясни й Флин. — Тук живеят забалините.
— Забалините?
— Боклукчиите на Кайро.
— Отвлекли са ни боклукчии?
— Подозирам, че просто ни държат тук — отвърна Флин. — Според моите наблюдения забалините са порядъчни хора, макар и не от най-чистите.
Бяха се озовали тук преди един час и все още чакаха — а какво точно, никой от двамата не знаеше. Беше светло, когато пристигнаха, но вечерта се спусна бързо и сега всичко наоколо тънеше в мрак, а слабата светлина на лампата изобщо не прогонваше сенките от ъглите. Молци и други насекоми жужаха около флуоресцентната лампа, въздухът беше горещ и прашен и навсякъде — просмукващ се и обхващащ всички — витаеше сладко-киселият мирис на гниещ боклук.
Фрея въздъхна и си погледна часовника — 18:11. Флин се изправи и се обърна, пъхна ръце в джобовете си и се взря в нощта. Бяха в задната част на сграда, която се намираше на стръмен склон. Отдолу се ширеше разбъркан калейдоскоп от покриви и всичко се сливаше в неопределим хаос от мръсотия, тухлени и бетонни къщички, купчини смет. Докато останалата част от Кайро беше обляна от светлина — яркият килим от бяло и оранжево се простираше надалече, — специално този район беше потопен в мрак. Имаше някои слабо осветени прозорци — жалки мъждиви петна във всеобщия мрак, — а улицата долу грееше в мътнооранжево благодарение на няколкото натриеви лампи. Иначе всичко беше тъмно — като че ли сградите, алеите помежду им и купчините боклук бяха потопени в черно мастило. Понякога долитаха викове, тракане на съдове, далечно стържене на машини, но нямаше хора, поне Флин не виждаше никого. В квартала властваше някакво призрачно чувство — беше като селище на фантоми, избутани до ръба на града на живите.
Флин пристъпи още по-близо до ръба и погледна към улицата далече долу. Някакъв камион пълзеше по хълма вляво, към тихия шум на двигателя се добавяше шумът от шишетата, които превозваше. Мина точно под тях и забоботи нагоре, после изчезна зад завоя на улицата. След минута се появи друг камион, натоварен със стари електрически уреди. След него — в ярък контраст с порутеното обкръжение — се движеше лъскава черна лимузина. Флин се обърна към Фрея и каза:
— Изглежда, си имаме гости.
Едновременно с думите му отвън прозвуча клаксон и охранителите станаха. След малко по стълбите се чуха стъпки, отначало тихи, после по-отчетливи; пристигащите — явно бяха повече от един — се изкачваха при тях. Фрея инстинктивно стисна ръката на Флин. Стъпките се чуваха все по-близо и по-близо и накрая в стаята влязоха двама души. Единият беше нисък и дебеличък, чорлав, държеше плик формат А4. Другият беше по-възрастен и по-слаб, с безупречно елегантно облекло, сивата му коса беше прилепнала към скалпа, очите му бяха пронизващи, а лицето жълтеникаво, с тънки, почти липсващи устни. Изглежда, той командваше парада, тъй като другите египтяни се отдръпнаха с уважение, за да му направят път. Той застана пред пленниците и ги загледа, без да казва нищо.
— Романи Гиргис — промърмори Флин.
— Познаваш ли този човек? — Фрея пусна ръката на Флин.
— Чувал съм за него — отвърна англичанинът, гледаше новодошлите предизвикателно. — Всички в Кайро са чували за Романи Гиргис.
И след кратка пауза повиши глас:
— Трудно е да си представи човек по-уродливо лайно от него.
Дори да се засегна, Гиргис не го показа. Вместо това кимна на спътника си, който стоеше на половин крачка зад него, взе плика от ръката му и го подаде на Флин.
— Не ти прилича сам да си вършиш мръсната работа, Гиргис — процеди англичанинът, извади тесте снимки от плика и ги запреглежда. — Къде са ти дебилите?
Гиргис се усмихна — гадничко, неприятно изражение, като на влечуго, което се кани да ухапе.
— На гости при майка си — отвърна на английски. — Много предани синове са, много нежни. И са много по-добри от мен. Както сам скоро ще се увериш, впрочем.
Усмивката му започна да се разширява, но бързо се преобрази в гримаса на отвращение, понеже една хлебарка пробяга по пода точно пред него и той отстъпи с мърморене назад. Един от хората му пристъпи напред и смачка насекомото, направо го размаза върху бетона. Едва когато се увери, че гадината е напълно унищожена, Гиргис се овладя, махна няколко въображаеми прашинки от ръкавите си и отново се обърна към Флин, но сега тонът му беше хладен и режещ като скалпел. Останалите египтяни стояха безмълвно и гледаха строго; огромните им сенки се проектираха на тавана.