— Ще разгледаш тия снимки — изръмжа Гиргис злобно. — Ще ги разгледаш, а после ще ми кажеш къде са направени. Къде точно са направени.
Флин погледна снимките и започна:
— Ами тази е от Тимбукту… Тази пък е от Шанхай, тази прилича на Ел Пасо, а тази… — вдигна снимката високо. — … убий ме, ако това не е леля ми Етел в Торемолинос.
Гиргис го гледаше, все едно бе очаквал точно такъв отговор. Извади от джоба си пакетче влажни кърпички и бавно почна да си бърше ръцете. Мълчеше — чуваше се само тихото блъскане на молците във флуоресцентната лампа, а отвън — тракане на някаква каруца и далечни автомобилни клаксони. Накрая египтянинът хвърли кърпичката на пода и заговори на хората си на арабски. Един от тях вдигна лампата, сложи я на някакъв стол и насочи светлината към далечния ъгъл на стаята, където от пода до тавана бяха натрупани полиетиленови чували. До тях имаше машина, с отвор отгоре и разнообразни ръчки и бутони отстрани. Гиргис отиде до нея, дебеличкият заприпка подир него като послушно кученце. Двама от охранителите избутаха Флин и Фрея натам, като ги мушкаха с пистолетите си. Третият, човекът, който бе преместил лампата, отиде до стълбите и подвикна на някого долу.
— Знаете ли какво е това? — обърна се Гиргис към Флин и Фрея и погали с обич машината.
Те не отговориха, само го гледаха предизвикателно.
— Нарича се гранулатор — отговори египтянинът на собствения си въпрос. — Обичайно съоръжение в тази част на града. Най-често ги държат на партера, но ние качихме този тук за… специални случаи.
Изсумтя радостно и устата му отново се опъна в студената усмивка на влечуго.
— Дайте да ви покажа как действа.
Кимна на един от хората си и той извади автоматичен нож и го отвори. Флин се напрегна и мина пред Фрея, готов да я предпази. Изглежда обаче ножът не беше предназначен за тях. Мъжът отиде до купчината чували и разпори един. Отвътре шумно се изсипаха празни пластмасови бутилки и се разпиляха по пода.
— Тук няма много наука или нужда от познания — продължи Гиргис, извади нова влажна кърпичка и отново си избърса ръцете. — То е като детска игра. И то буквално, тъй като най-често именно децата на забалините управляват тези машини. Сега малкият ми помощник ще ви покаже.
Зад гърба им се чу шум и човекът, който бе извикал надолу по стълбите, доведе малко момченце. Беше мръсно и явно недохранено, най-много на шест-седем родини. Ръцете му се губеха в ръкавите на прекалено голямо за него наметало. Гиргис прошепна нещо на момченцето и то кимна, пристъпи към машината, протегна лявата си ръка и натисна един червен бутон с формата на гъба. Чу се ръмжене и пращене, после стаята се изпълни с оглушителен механичен тътен.
— Когато бях малък, тия неща ги нямаше — заяви Гиргис високо, за да го чуят покрай тътена. — Пък и от тях възникна нужда едва в последните десетилетия. В наши дни има толкова много пластмаса. Както винаги, забалините успяха да се приспособят към новото.
Момчето вече събираше с лявата си ръка бутилки от пода и ги слагаше в подгъва на наметалото си като в торба. Върна се при гранулатора и започна да ги слага една по една в отвора отгоре, пак с лявата ръка. Чу се съскане и пращене и по пода като градушка се посипаха пластмасови люспи с размера на монети.
— Както виждате, шишетата влизат цели и ножовете вътре ги нарязват — обясняваше все така високо Гиргис. — Резултатът е суровина за производителите на пластмасови изделия в града. Много просто. И много ефикасно.
Момчето вече беше вкарало всички бутилки в машината и по сигнал от Гиргис отново натисна червения бутон и тя спря.
— Много просто и много ефикасно — повтори египтянинът, гласът му ехтеше неочаквано силен в тишината, която се бе възцарила в стаята. — Макар че, уви, невинаги е особено безопасно.
Побутна момчето и то вдигна дясната си ръка. Ръкавът на наметалото му се свлече и се видя, че е ампутирана, с морави белези, като че ли е била потопена в синьо-розова боя. Стърчеше парче кост. Фрея ахна, а Флин поклати глава и от съжаление заради момчето, и от отвращение, че недъгът му се показва по този начин.
— Ръкавите им понякога се закачат за ножовете — със сияещо лице обясни Гиргис. — Ръцете попадат вътре и малките пръстчета се накълцват на каша, после китката и така нататък. Мнозина не успяват да стигнат навреме до болницата и умират от загуба на кръв. Което в много отношения е спасение. Тъй като и без това бъдещето, което ги очаква, не е особено блестящо.