Остави ги да осъзнаят думите му, като все така бършеше ръце с влажната кърпичка. После се обърна към Фрея:
— Разбрах, че сте катерачка, госпожице Ханън.
Фрея не отвърна нищо, само го гледаше и се чудеше накъде ли бие.
— За съжаление не разбирам много от тия неща — продължи Гиргис. — Те не са особено свързани с моя бизнес. Интересно ще ми е да науча повече. Например дали съм прав, ако смятам, че ще е много трудно човек да се катери само с една ръка.
Флин направи крачка напред и изръмжа:
— Не я закачай. Каквото и да искаш, по дяволите, не я закачай. Тя няма нищо общо.
Гиргис изцъка с език.
— Има, има. И то много общо. Точно затова ръката й ще замине в гранулатора, ако не ми кажеш къде са направени снимките.
— По дяволите! — изруга Флин и размаха снимките пред Гиргис. — Това са само развалини! Дървета и развалини. Как, за бога, мога да ти кажа къде са направени снимките? Може да са заснети навсякъде. Навсякъде!
— Е, остава да се надяваме, в името на госпожица Ханън, да ми кажеш точно къде е това навсякъде. Разполагаш с двайсет минути да разглеждаш снимките и да ми дадеш някои данни. След това…
Той блъсна червения стартов бутон на гранулатора и той пак застърга и затропа. Гиргис го натисна още веднъж и машината спря.
— Двайсет минути — повтори Гиргис, докато шумът от мелещия механизъм бавно заглъхваше. — Ще изчакам на долните етажи.
Захвърли влажната кърпичка и заедно с рошавия си придружител тръгна към стълбите, като внимателно заобиколи нещо — хлебарка, досети се Флин.
— Ти си убил сестра ми — викна Фрея след него.
Той спря и се обърна, очите му се присвиха, като че ли не беше сигурен дали е чул добре.
— Убил си сестра ми — повтори тя. — А аз ще убия тебе.
След малка пауза Гиргис се усмихна.
— Е, да се надяваме професор Броуди да ми каже къде са направени снимките, иначе ще трябва да го направиш с една ръка.
Кимна любезно и изчезна надолу по стълбите.
40.
Кайро — Бутнея
Близнаците дължаха на майка си изкуството да приготвят агнешкото както трябва: според мнението на всички, опитали въпросното ястие, най-добрата в Кайро, ако не и в цял Египет рецепта. Тайната, беше им казала тя, е агнешкото да се накисне в каркаде, колкото е възможно по-дълго, дори за цял ден, понеже обилният червен сос не само прави месото по-крехко, а и му придава фина, изпълваща устата със слюнки сладост, която и допълва, и засилва ефекта от останалите съставки на сготвеното гърне — лука, картофите, граха и боба.
— Първо окъпваме хубаво агнешкото — повтаряше им тя, докато бяха малки, и въртеше месото в хибискусовата марината. — После го слагаме да спинка във фурната и накрая то отива…
— В устата ни! — хорово довършваха близнаците, мляскаха и се галеха по коремчетата. Майка им примираше от смях, притегляше ги към гърдите си и ги прегръщаше.
— Малките ми мечета! — смееше се тя. — Малките ми чудовища!
Тази вечер, с цялото суетене около Гиргис — полет в пустинята, преследване из Кайро, — нямаше време месото да се накисне както трябва, така че просто го бяха натопили в каркадето, докато накълцваха и подготвяха зеленчуците, а след това изсипаха всичко в глиненото гърне и го сложиха във фурната.
Готвеха на майка си поне два пъти седмично, пък и по-често, ако не бяха заети с друго. Правеха го в тясната двустайна съборетина в Бутнея, където бяха израсли, сред мрачния лабиринт улички зад джамията Ал-Азар. Бяха се опитвали да я склонят да се премести да живее с тях или поне да се съгласи да й наемат по-удобна квартира, но тя се чувстваше щастлива тук, така че си остана тук. Те й даваха пари, купуваха нови мебели — сред тях голямо двойно легло, плазмен телевизор и DVD, — а и съседите се грижеха за нея. Въпреки това близнаците се тревожеха. Годините бой от Ел-Теябан — Змията, така наричаха баща им — я бяха оставили хилава и слаба. Макар Змията да бе изчезнал отдавна (след като двамата го пребиха жестоко), уврежданията оставаха. Дълбоко в сърцата си и двамата знаеха, че не й остава още дълго. Но това беше нещо, което нито един от тях не признаваше, нещо, за което никога не говореха. Беше прекалено болезнен въпрос. Тяхната мами беше всичко за тях. Всичко.