Когато агнешкото се сготви, го извадиха от фурната и кухничката се изпълни с превъзходния вкусен мирис на печено месо, примесен със съвсем лек дъх на джоджен — още една от тайните съставки на майка им. Отнесоха гърнето в стаята и го сложиха на пода. После седнаха скръстили крака около него и започнаха да си сипват с черпака в купичките; майка им се суетеше и мърмореше, сърбаше от лъжицата си, беззъбата й стара уста се сбръчкваше като изсушен плужек.
— Моите мечета — бърбореше тя. — Колко обичате да глезите вашето мами! Следващия път ще ме оставите аз да сготвя.
— Следващия път — съгласиха се те, но се спогледаха и си намигнаха, тъй като знаеха, че тя просто си говори, че всъщност обича да я обслужват и глезят. Пък и защо не? Беше се жертвала достатъчно заради тях толкова години. Най-доброто мами на света. Тя беше всичко за тях. Всичко.
Бърбореха си, докато се хранеха, или поне мами го правеше, докладваше им за всички новости и клюки в махалата: че на г-жа Гузми й се родил още един внук, а на горкия стар господин Фарид му махнали и втория тестис, семейство Аталас току-що си купило чисто нова електрическа печка („Шест котлона, представяте ли си! Шест! А като добавка получиха и безплатна тава за печене“.) Не ги попита за работата им, пък и те не й казаха. Единственото, което знаеше тя, беше, че е някаква обществена работа — това беше всичко. Нямаше никакъв смисъл да я тревожат. Още повече че те така или иначе не смятаха да работят за Гиргис още дълго. Вече бяха спестили повече от достатъчно, за да осъществят мечтата си — хранително заведение до Кайроския международен стадион, където да продават тамия, зеленчуково-хлебни кюфтенца и фатир, палачинка, полята със сос от зеленчуци, както и — разбира се — легендарното агнешко на тяхната мами. Още малко и щяха да се освободят. Гиргис, за това и двамата бяха съгласни, беше завършен и абсолютен гад.
След като приключиха с агнешкото, отнесоха чиниите до умивалника и — всеки с престилка на професионален готвач — ги измиха, а майка им се излегна в люлеещия се стол (бяха го задигнали специално за нея от един магазин за канцеларски мебели в Замалек) и започна да разтрива ходилата си и да си тананика нещо.
— А донесохте ли на своето мами нещо сладичко? — попита кокетно, когато се върнаха при нея. — Нещичко за десерт?
— Мами — въздъхнаха и двамата. — Не е добре за теб да ядеш сладко.
Тя се завайка, застена и започна да се моли, извиваше се в стола и мяучеше като гладна котка. Макар бяха против това, не им харесваше да й отказват, тъй като това беше едно от малкото й истински удоволствия. И така, докато единият пускаше DVD-то, другият постави върху поднос всичко необходимо — колан, лъжица, вода, запалка, напоен със спирт тампон, лимонов сок, вълнени топчета, — извади спринцовката, иглата и опаковката хероин от джоба си и й би дозата.
— Моите мечета — промърмори тя, докато опиатът започваше да действа. Главата й беше килната назад, очите затворени. — Малките ми чудовища.
Те държаха ръцете й, галеха косата й и я уверяваха, че я обичат и че винаги ще са до нея. После, след като тя отпътува към свой собствен свят, се настаниха на пода и загледаха DVD-то, като пляскаха с ръце в екстаз, макар да го бяха гледали вече петдесетина пъти — най-великия футболен мач, когато „Ел-Ахли“ победи с 4:3 „Замалек“ на финала за египетската купа през 2007 година.
Припяваха си тихо, а зад тях тяхната мами въздишаше и се кискаше.
— Моите мечета — мърмореше завалено. — Малките ми чудовища.
41.
Кайро, Маншиет Насър
— Всеки ден през последните десет години съм мечтал да видя подобни изображения — призна Флин, докато гледаше снимките в ръцете си. — Но като ги гледам сега, не мога да си представя нещо, което бих погледнал с по-голямо нежелание.
Размеси снимките като тесте карти и започна да ги преглежда отново една по една.
— Това може да е снимано навсякъде — изстена и безпомощно тръсна глава. — Абсолютно навсякъде.
Фрея изви шия и се взря към града през безстенната празнота в другия край на стаята. Чувстваше се необяснимо спокойна, като се имаше предвид, че двайсетте им минути бяха почти изтекли. Зад нея тримата им пазачи играеха карти до стълбището и явно напълно бяха забравили за тях. До нея Флин съсредоточено мъдруваше над снимките, както правеше от мига, в който Гиргис си тръгна. Очите му сякаш се мъчеха да вникнат в изображенията, а ръцете му трепереха.