— Турникет — прошепна. — След като… трябва да го стегнеш над лакътя ми. Обещаваш ли?
Той отново не отговори.
— Моля те, Флин.
След кратка пауза той кимна, взе колана с лявата си ръка, а с дясната я погали по бузата.
— Просто стой зад мене.
Охранителите бяха прибрали картите и се взираха към стълбището, от което се чуваше шум от изкачващи се хора. Единият погледна Фрея и се захили, престори се, че отсича лявата си ръка в китката с дясната, й заръмжа, все едно е бучащата машина. Фрея потрепери и се извърна, отстъпи до ръба и отново погледна камиона долу. Той беше вече само на четиридесетина метра и все така се движеше като охлюв. Може би пък трябваше да извика? Да проглуши квартала с крясъци? Така или иначе нямаше какво да губи. Пое дълбоко дъх и отвори уста… но не издаде и звук. Само стоеше и гледаше как камионът идва все по-близо, ето, сега минаваше точно под една от мъждукащите улични лампи… Не беше натоварен, както й се бе сторило, с пясък или чакъл, а с парцали — дрехи, изрезки от килими, мръсни валма памук, нещо като дунапренов дюшек…
— Флин — прошепна тя, раменете й се стегнаха, по гръбнака й протече ток. Повтори по-настойчиво: — Флин!
— Да?
Той се приближи към нея.
Фрея кимна към камиона, който вече беше на по-малко от двайсет метра от сградата.
— Гледал ли си „Бъч Касиди и Сънданс Кид“? — попита тя. — Епизода, в който двамата…
— … скачат от скалата — довърши той. — Господи, Фрея, няма да стане. Прекалено е високо.
— Ще стане — настоя тя; опитваше се да изглежда по-убедена, отколкото беше.
— Няма да го улучим.
— Аз пък няма да им дам да ми отрежат ръката, Флин.
Зад тях изкачващите се стъпки се приближаваха. Флин я погледна, после камиона долу, после пак нея.
— Окей. — Но се намръщи, като че ли му предстоеше да изпие нещо много отвратително.
Пъхна снимките под ризата си, закопча я до яката и я набута добре в дънките. Единият пазач беше отишъл до гранулатора. Останалите двама все така гледаха към стълбището. Никой не им обръщаше внимание.
— Като преброя до три — промърмори тя, когато камионът се озова почти под тях. — Едно… две…
— Във филма те оцеляват след скока, нали?
Тя кимна, но добави:
— Макар че по-нататък и двамата ги застрелват. Три!
Хванаха ръце и скочиха.
За миг светът изгуби очертанията си, превърна се в неясен калейдоскоп от стени, покриви, балкони и простори за пране, преди да се намести отново, когато тупнаха в каросерията като върху дюшек. Фрея политна към задния капак, блъсна се в някакъв мокър дунапрен и почти си изкълчи врата, но иначе беше невредима. Флин нямаше такъв късмет — отскочи от един навит стар килим, излетя през канатата, размахал ръце във въздуха като пиян гимнастик, сгромоляса се върху купчина пластмасови бидони и след това по очи в купчина боклук.
Над тях се чуха викове.
Фрея се прекатери през задния капак на все така бавно движещия се камион и се смъкна на улицата. Флин със залитане се изправи. Левият му ръкав бе подгизнал от кръв — явно си беше порязал ръката на нещо остро в боклука.
Флин се огледа и посочи една тясна уличка между сградите срещу зданието, в което ги бяха държали. На виковете отгоре отвърнаха други — откъм близкия ъгъл. Двамата изтичаха до уличката и хлътнаха в черната й паст. Забързаха слепешката в мрака, сбърчили носове от вкисналата, задушаваща смрад на боклук. Под краката им скърцаха и пльокаха какви ли не гадости.
— Тук има плъхове! — изпищя Фрея, като усети нещо — много неща — да се движи около глезените й.
— Не им обръщай внимание! — нареди Флин. — Просто продължавай напред.
Вървяха упорито в мрака — повече по усет, отколкото с ясно съзнание къде отиват; мъглявата светлина на уличните лампи не помагаше особено. Флин се подхлъзна, с мъка се изправи и се изплю с отвращение. Фрея настъпи нещо, което отвратително приличаше на умряло куче или котка. Продължи напред, въпреки че мракът се сгъстяваше, а смрадта ставаше все по-отвратителна. След трийсетина метра уличката зави рязко вляво и започна стръмно нанадолните. Отпред нещо светеше — някакъв тесен процеп в долния край на уличката. Отзад, откъм ъгъла, се чуха виковете на преследвачите — псувни, крясъци и от време на време изстрели. Двамата продължиха с препъване напред, колкото можеха по-бързо, боклукът по краката им постепенно падаше от отъркването в стари консервени кутии и разни ламарини. Процепът светлина се приближаваше все повече и повече и накрая стените отляво и отдясно изчезнаха и те се озоваха на ръба на почти отвесен триметров насип. Заобикаляха ги неугледни сгради, някакъв прожектор вляво от тях светеше с ярка, ледена светлина и към всичко това се прибавяше воня на фекалии.