— Чакам — напомни му тя.
— Имай малко търпение, Фрея. Има толкова много неща… не мога… Поне не тук. Първо трябва да отидем на едно друго място. Ще ти обясня всичко, обещавам ти, но сега не е подходящият момент. Моля ти се, трябва да ми вярваш.
Заговори на шофьора на арабски — даваше му някакви указания, а после се облегна на седалката и вдигна глава към тавана. Не каза нищо повече.
Пътуваха трийсет минути — всъщност петнайсет, защото половината време чакаха в задръстванията, — на север, както се струваше на Фрея, макар да не беше абсолютно сигурна. Подминаха някакви гробища, нещо като военна база и огромен облян в светлина стадион, излязоха от магистралата и завиха по широк булевард с палми от двете страни. След това навлязоха в плетеница от мрачни прашни улички между еднообразни четириетажни жилищни блокове. Мъждивите улични лампи заливаха всичко с жълтеникава светлина, като че ли сградите и настилката страдаха от жълтеница. Шофьорът явно нямаше никаква представа накъде са тръгнали и се остави на Флин да му казва посоките, тук надясно, там наляво или направо. Накрая спряха пред един блок, който по нищо не се различаваше от останалите. Докато Флин даваше на шофьора още пари, Фрея мушна пистолета под предната седалка: съзнаваше, че никога няма да го използва, а нямаше смисъл да го мъкнат с тях. Слязоха от колата.
— И къде се намираме? — попита тя, докато вървяха към сградата. Шумната музика от таксито заглъхна по улицата и всичко потъна в зловеща тишина.
— В Аин Шамс — отвърна Флин. — Предградие в северната част на Кайро. Мисля, че е подходящо, като се имат предвид обстоятелствата.
Фрея озадачено повдигна вежди.
— Спомняш ли си папируса, който разглеждахме в музея? Имти-Хентика го е писал в големия храм на слънцето в Хелиополис, а останките на големия храм — той тропна с крак по земята, — най-важния религиозен център в Древен Египет, днес са погребани под този жилищен квартал. На това му казват прогрес!
Влязоха в мрачно фоайе — с редица газови бутилки от едната страна и купчина строшени столове от другата — и тръгнаха по стълбището.
— Тук ли живееш? — попита Фрея.
Флин поклати глава.
— Не. Те го използват.
Фрея изчака да й каже кои са „те“, но той не обясни, просто я поведе по някакъв тъмен коридор на третия етаж. Спряха пред една врата в средата и Флин наведе глава и се заслуша — тя не можа да прецени дали за шум от апартамента или от коридора, — после почука три пъти. Почти веднага, като че ли някой стоеше зад самата врата, капачето на шпионката се отмести и след миг вратата се отвори широко. Пред тях стоеше Моли Кирнан.
— Слава богу — възкликна тя, хвана ръката на Флин, после на Фрея, издърпа ги в апартамента и затвори вратата. — Много се бях разтревожила.
Макар да бяха минали по-малко от четирийсет и осем часа от последната им среща, сега Моли се стори на Фрея по-възрастна, по-угрижена, очите й бяха подпухнали от недоспиване, а кожата й — посивяла и набръчкана. Тя се втренчи в тях, в мръсните им дрехи и окървавената ръка на Флин, после ги заведе в слабо осветения хол. Флин веднага почна да разказва за преживяванията им. Не особено подробно, само в общи линии, като започна с онова, което знаеше от Фрея за трупа в пустинята, за картата, за фотофилмите, а после премина към събитията от следобеда и вечерта. От начина, по който описваше нещата, Фрея изпита тревожното чувство, че Кирнан е запозната с неща като Скрития оазис, Руди Шмит, Романи Гиргис и платото Гилф Кебир — докато конкретните събития около двамата явно бяха новост за нея, замесените хора и места определена не бяха.
Кирнан ги сложи да седнат на едно канапе в хола и излезе. Върна се след минута с купа топла вода, домашна аптечка и стоманена болнична табла с разнообразни спринцовки и ампули.
— Флин ми прати есемес, че не сте в особено добра форма — обясни тя на Фрея, клекна пред англичанина и му щракна с пръсти да си навие ръкава. — В спалните има кърпи и чисти дрехи — дано да са ви по мярка, — но първо трябва да ви позакърпя. Ох!
Намръщи се, като видя раната на Флин — десетинасантиметров прорез над лакътя.
— Съблечи ризата, ако обичаш.
Той замърмори недоволно.
— Не ми се прави на срамежлив. Хайде, махай я.
Той стана, неохотно разкопча горните копчета, извади снимките от оазиса — бяха невредими, ако не се брояха петънцата кал върху най-горната — и ги сложи на пода. После свали ризата и седна отново. Тялото му беше жилаво и мускулесто, гърдите му бяха покрити с тъмни косми. Кирнан енергично и делово нахлузи хирургични ръкавици и се захвана да почиства ръката му с вода и памук, преди внимателно да дезинфектира раната с тампон.