ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Произшествия в нощния клуб
I
Човек, чийто чичо го изтръгва от Лондон така, сякаш изважда с карфица охлюв от черупката му, и задълго го заточава в глухата провинция, неизбежно губи връзка с непрестанно променящия се калейдоскоп на нощния живот в метрополиса. Най-непостоянното в един голям град е категорията на заведенията. Ако Хюго бе в крак с модната тенденция по отношение на клубовете, щеше да е осведомен, че напоследък „Мъстъд Спун“ е западнал. Изисканата клиентела вече посещаваше други новооткрити нощни заведения, а в доскоро модния клуб се събираха само второкласни театрални актьори, португалци, аржентинци и гърци.
Обаче за Джон Карол, който чакаше във фоайето, „Мъстъд Спун“ бе олицетворение на изискаността и добрия вкус. Не беше стъпвал в Лондон почти година и беше очарован от атмосферата в заведението. Отнякъде се разнасяше музика, изпълнявана от изключително енергичен оркестър, от време на време покрай Джон минаваха екстравагантно облечени личности от двата пола и влизаха в ярко осветената зала на ресторанта. Истинският познавач на нощни клубове сигурно щеше презрително да стисне устни и да поклати глава, ала младежът се чувстваше на седмото небе.
Предстоеше му да види Пат, което е достатъчно да ощастливи всеки мъж.
Появяването й го завари неподготвен — за миг беше извърнал поглед от вратата и изумено се взираше в дама с оранжева рокля, която, безсъмнено за да изглежда по-оригинална, беше боядисала косата си в пурпурно и носеше монокъл. Дотолкова беше погълнат от гледката, че не забеляза Пат, и установи присъствието й едва щом чу мелодичния й глас, който, дори когато тя му се присмиваше, звучеше като песен на чучулига през лятна утрин и като свистенето на вятъра, брулещ голите полета през пролетта.
— Здравей, Джони.
На секундата Джон загуби интерес към пурпурната коса на непознатата, дори монокълът й престана да привлича вниманието му. Рязко се извърна и възкликна:
— Пат!
Първото, което се набиваше на очи, бе, че тя се е разхубавила. Той нямаше да повярва, ако му кажеха, че е възможно възлюбената му да е по-красива от образа, който се беше запечатал в съзнанието му. Ала това бе неоспорим факт. В този момент във фоайето влезе персона с изскубани вежди и с тежък грим, сякаш провидението я изпращаше да послужи за сравнение. Пред нея Пат изглеждаше олицетворение на здравето — момиче, което прекарва повече иреме на открито под живителните лъчи на слънцето.
— Пат! — повторно извика Джон и гласът му секна от вълнение. Погледът му се замъгли, сърцето му лудо биеше.
Тя очевидно не забеляза вълнението му и спокойно му подаде ръка, като че не се бяха виждали само няколко дни:
— Как си, Джон? Радвам се отново да те видя. Имаш прекрасен слънчев загар. Изглежда, животът на село ти понася. Къде е Хюго?
Хладното посрещане попари емоционалния изблик на Джон. Вместо да възкликне колко е щастлив, че отново са заедно, той смотолеви:
— Ами… такова… сигурно ще дойде всеки момент.
Пат снизходително се засмя:
— Хюго ще закъснее за собственото си погребение, ако изобщо си спомни, че трябва да присъства. Определи ми среща в единайсет и петнайсет, а вече наближава дванайсет. Запази ли маса?
— Още не съм.
— Защо?
— Не съм член на клуба — отвърна той и посърна под унищожителния поглед, с който дамите удостояват смотани и непредприемчиви приятели и роднини. — За да ти дадат маса, непременно трябва да си член — опита да се оправдае.
— Дрън-дрън! — отсече младата жена. — Дълбоко грешиш, ако си въобразяваш, че часове наред ще чакам Хюго на течение. Открий оберкелнера и осигури маса, докато оставя палтото си на гардероба. Връщам се веднага.
Докато се приближаваше до оберкелнера, Джон се чувстваше както преди години, когато се бе приближил до бик, известен с лошия си нрав, и то по молба на Пат, която искаше да разбере дали биковете наистина са опасни, или пък художниците на комикси нарочно ги рисуват разгневени, за да изглеждат по-смешни. Хем се страхуваше, хем се срамуваше. Оберкелнерът беше едър шишко с лице като месечина, за когото неколкоседмичният престой в „Стройни и здрави“ щеше да бъде от полза. Погледът му подсказваше, че от самото начало е изпитал необяснима неприязън към Джон.
Младежът плахо отбеляза, че нощта е тиха и прекрасна, но шишкото сякаш не му повярва.
— Господин Кармоди… запазил ли е маса? — престраши се да попита Джон.
— Не е, мосю.
— Имам среща с него във вашия клуб.
Сервитьорът се престори, че е забравил за присъствието му и заговори на френски на своя подчинен. Джон, който повече от всякога се чувстваше като натрапник, използва временното затишие в разговора, за да предприеме още един опит: