— Слушай, Соупи…
— Сега пък какво?
— Хрумна ми нещо. Къщата, както я описваш, сигурно е претъпкана с какво ли не — например картини, сребърни прибори, антики и така нататък. Какво ще кажеш да задигнем туй-онуй и да офейкаме?
Господин Молой, който по принцип подкрепяше подобни идеи, побърза да охлади ентусиазма на чаровната си съпруга:
— Как ще продадеш плячката?
— Фасулска работа, стига да пренесем вещите отвъд океана. В Ню Йорк е пълно с милионери, които са луди по антиките и ще ни броят добри пари, без да се интересуват от произхода на предметите.
Той поклати глава:
— Прекалено опасно е, малката. Ако изчезването на вещите съвпадне с нашето заминаване, ченгетата ще хукнат по петите ни. Освен това обирите не са в стила ми. Занимавам се с определена дейност и възнамерявам да се придържам към нея. Всеки, който се отклони от призванието си, рано или късно претърпява неуспех.
— Може би имаш право.
— Разбира се, момичето ми. Не бива да бъдем алчни. Стремя се към скромни, но сигурни доходи.
— Ама представи си, че като отидем там, нещата се подредят благоприятно?
— Е, не се заричам, че ще пропусна изгодна възможност. Не обичам да рискувам, но ако ми поднесат нещо на тепсия, ще го взема.
След като цитира едно от златните правила в търговията, господин Молой облече пижамата си и се изтегна в леглото. Беше се потрудил доста и заслужаваше няколко часа сън.
ПЕТА ГЛАВА
Скрито-покрито
I
Няколко години преди да се разиграят събитията, за които разказваме, по време на размириците между богаташите, живеещи на престижната Ривърсайд Роу, и далеч по-скромните обитатели на къщичките на Бъд Стрийт (възникнали поради навика на плебеите да простират изпраното си бельо в задните си дворове и да загрозяват изгледа на аристократичните си съседи), енорийският свещеник, преподобният Алистър Понд-Понд, който бе известен с цветистите си фрази, бе завършил речта си по случай откриването на ежегодните спортни състезания с прочувствен апел към спорещите страни:
— Не бива да се смятаме за обитатели на този или онзи район на Ръдж-ин-дъ-Вейл. Да се обединим! Да си спомним, че сме членове на една общност. Да гледаме на Ръдж като на едно цяло, да поставим обществените интереси над личните!
Пат Уайвърн, която се беше завърнала преди по-малко от седмица, напълно подкрепяше становището на преподобния Понд. Докато на шестия ден се разхождаше с баща си по Хай Стрийт, тя едва прикриваше разочарованието си от Ръдж, дори започваше да съжалява, че не е останала във Франция.
Вечно мрънкащите старци не са подходяща компания за младо момиче и след пет дни, прекарани само в обществото на полковник Уайвърн, Пат жадуваше скъпият й баща поне за малко да смени темата на разговор. Дори да беше присъствала на инцидента с взривения дъб, едва ли щеше да знае толкова много подробности.
Ала това не беше най-лошото. След себичната проява на господин Кармоди през онзи фатален ден, й бе забранено да стъпва в Ръдж Хол или на територията на имението, както достъпът до площада пред дома на Капулетите е бил забранен за младежа от фамилията Монтеки.
Не беше нарушила бащината заповед, но след като в продължение на четиринайсет години бе смятала имението за своя собственост, селцето й се стори най-скучното и най-тъжно място на света. Макар господин Кармоди да беше доста неприятна личност, тя беше привързана към него и й беше криво, че не може да го посети. Мъчно й беше за Хюго, а най-тежкият удар бе невъзможността да се среща с Джон.
Още от детството й той беше нейният верен рицар. Мъжете в живота й идваха и си отиваха, но Джон оставаше неизменна величина. Господин Кармоди беше прекалено възрастен, а Хюго прекалено мързелив да се занимава с нея, но Джони й посвещаваше цялото си внимание и време. Пат беше на мнение, че въпреки абсурдната вражда между чичо му и баща й той е длъжен да измисли начин да се срещне с нея. С течение на времето негодуванието й нарастваше, докато тя стигна до заключението, че не би могла да очаква друго от човек с неговия характер. Принудена бе да признае, че Джон е мекотело. Когато един мъж е мекотело, поведението му е като на мекотело, а по време на криза неговата безгръбначност е още по-силно изявена.
Тази сутрин разкаянието я беше накарало да придружи баща си до магазина на Час. Байуотьр. Полковникът я беше посрещнал с толкова трогателно нетърпение и толкова радушно, че тя се засрами от себе си. Въпреки че предпочиташе да почете книга в градината, в опит да успокои гузната си съвест, тя го съпроводи при покупката на още едно шишенце от еликсира на Брофи.