Домакинът безцеремонно го прекъсна:
— Като платя сметките за поддържане на проклетото имение, се смятам за късметлия, ако ми останат няколко стотачки.
Настъпи гробна тишина.
— Наистина ли? — невярващо попита господин Молой. Разбира се, Лестър преувеличаваше. Преди да наследи имението, той беше спестил доста солидна сума и я бе вложил в солидни ценни книжа, ала предпочиташе да играе ролята на човек, който едва свързва двата края.
— Не може да бъде! Ами всичко това? — Гостът махна по посока на разкошните градини, великолепния парк и вековните дървета, които се отразяваха във водата в крепостния ров. — Всичко това носи купища пари.
— Разходите надвишават приходите. Убийствени са, повярвайте ми. Днешните английски фермери не мигват по цяла нощ, за да измислят нови искания, които да предявят на собственика на земята.
Отново настъпи тишина.
— Лоша работа — замислено каза господин Молой. — Да, сър, лоша работа.
Лестьр не подозираше, че американецът се тюхка не заради неговото неблагополучие, а заради своето. Едва сега господин Молой разбираше, че с тази разходка в провинцията е пропилял ценно време. Не само не изпитваше естетическа наслада от пребиваването в старинни къщи, ами престоя в тях опъваше нервите му. Чувстваше се като герой от старомодна оперета и се страхуваше, че всеки момент на сцената ще излязат статисти, облечени като селяни, и ще подхванат пиянска песен.
— Да, сър, сигурно положението ви е нетърпимо! — съчувствено изрече американският гост.
— Какво е толкова нетърпимо? — попита мелодичен женски глас. Привлекателната Доли се беше върнала от разходката в селото и се бе отправила към розовата градина. Отдалеч видя как съпругът й разпалено ръкомаха и се досети, че е подхванал една от кампаниите за „продажба на акции“, които им осигуряваха почти мизерно съществуване. След миг забеляза, че лицето му помръкна, което означаваше спънка в преговорите. Ето защо като всяка добра съпруга тя побърза да се притече на помощ.
— Какво е толкова нетърпимо? — повтори. Господин Молой нямаше тайни от половинката си:
— Предлагах на нашия домакин голям пакет акции от „Силвър Ривър“…
— О, не! — възкликна тя и се престори на потресена. — Нали няма да ги продадеш! Винаги си казвал, че са най-скъпото, което притежаваш.
— Така е, обаче…
— Всъщност нямам нищо против, ако станат собственост на господин Кармоди — въздъхна тя и чаровно се усмихна.
— Аз също — искрено заяви съпругът й. — Обаче той не може да ги купи.
— Какво?
— Обяснете й — промърмори господин Молой. Лестър с удоволствие изпълни молбата му. Никога не му омръзваше да се оплаква от унизителното положение, в което е поставен съвременният английски земевладелец.
— Нещо не се връзва — поклати глава Доли. — Твърдите, че сте бедняк, а вчера ни показахте зала, претъпкана с картини, всяка от които струва цяло състояние. Ами разкошните гоблени и онези златни монети… те също струват купища пари…
— Вещите и картините вървят с имението — прекъсна я Лестър.
— Не ви разбирам.
— Нямам право да ги продавам — горчиво промълви той. Като си помислеше за съкровищата в Ръдж Хол, винаги изпитваше огорчение. Смяташе ги за лоша шега, която са му скроили банда злобни предтечи.
Когато човек, който пет пари не дава за семейните традиции и за изкуството, наследи старинна сграда заедно с антиките и картините, вечно ще изпитва горчивина, споменат ли се вещите, неподлежащи на продан. Според него те представляват абсурдно замразяване на средства, които биха послужили за много полезни начинания.
За разлика от повечето наследници Лестър Кармоди не бе възпитаван от най-ранно детство да благоговее пред дома на предтечите си и да приема като свещен дълг бъдещото си владение на имението. На млади години дори не беше помислял, че ще наследи Ръдж Хол, тъй като беше по-малкият син на по-малкия син, а според английските закони първородното отроче от мъжки пол получава цялото наследство. Поради ненавременната смърт на родствениците си най-неочаквано на средна възраст той стана господар на имението, на което гледаше не с очите на аристократ-безделник, а на предприемчив делови човек. Ето защо колчем влезеше в картинната галерия и си помислеше каква огромна сума би получил, ако имаше право да се разпорежда с наследството, сякаш нож се забиваше в сърцето му. А в шкафа се мъдреше една солница, изработена през епохата на кралица Елизабет и оценена на три хиляди паунда, която той дори не желаеше да погледне.
— Нямам право да ги продавам — повтори.
— Как така? Нали ви принадлежат?