— Ще ви кажа как ще постъпим — прекъсна го нежната му половинка. — Няма да висим тук и да чакаме естествения развой на събитията. След вечеря ще пуснем няколко капки приспивателно в портвайна на стария Кармоди и ще се изпарим с плячката, докато той…
— Приспивателно ли? — благоговейно попита Чимп. — Нима разполагате с приспивателно?
— Разбира се. Соупи никога не пътува без това полезно средство.
— Когато опакова багажа, госпожата първо слага в куфара шишенцето с капките, после моите ризи — гордо заяви Томас Молой. — Както виждаш, погрижили сме се за всичко, Чимпи.
— Така ли мислиш? Май не сте предвидили мен.
— Не те разбирам.
— Струва ми се — подхвана прочутият доктор и подозрително втренчи в съучастника си жабешките си очи, — че очаквате да поема прекалено голям риск. Когато приспите нашия любезен домакин, аз ще се намирам на километри оттук. Как да съм сигурен, че няма да духнете с плячката и да ме оставите с пръст в уста?
Рядко се случва да видите човек, който не вярва на ушите си, но ако в дадения момент се намирахте в кабинета на господин Кармоди, щяхте да наблюдавате това любопитно явление. В продължение на една безкрайна минута настъпи гробно мълчание. Зашеметеният от изумление Томас Молой навярно се питаше дали слухът не го е подвел. Щом се поокопити, възкликна:
— И таз добра! Нали не ни подозираш, че ще те извозим?
— Представи си! — намеси се нежната му половинка.
— Гледайте да не ме преметнете — с леден тон изрече прочутият лекар. — Все пак не може да отречете, че аз поемам най-големия риск. И след като заговорихме за работа, искам да знам как ще разделим парите.
— Естествено по равно, Чимпи.
— Половината за мен, другата половина за вас с Доли, нали?
Господин Молой подскочи, сякаш го бяха настъпили по мазола:
— Не, не и не! И тримата получаваме по една трета.
— За нищо на света!
— Какво?
— Тая няма да я бъде! За какъв ме вземате?
— Не знам какъв си — язвително подхвърли госпожа Молой, но към каквато и порода да принадлежиш, ти си единственият й представител.
— Така ли?
— Точно така!
— Хей, по-кротко — намеси се Томас. — Престанете да се джафкате, а помислете как по-добре да свършим работата. Не проумявам защо се опъваш, Чимпи. Нали не предлагаш насериозно да получиш колкото ние с госпожата?
— Не. Искам да получа повече от двама ви!
— Какво?
— Полагат ми се шейсет и четири процента.
В кабинета екна писък — вик, изтръгнал се от дъното на страдаща душа. Темпераментната и чувствителна Доли бе на ръба на нервна криза.
— Всеки път, като обединим усилията си в полза на благородна кауза — прочувствено каза тя, — възникват дребнави спорове за подялбата. Тъкмо когато положението изглежда многообещаващо, ти разваляш всичко с претенциите си. Защо си толкова алчен? Защо в теб няма нищо човешко?
— Престани да ме обиждаш. И аз съм представител на човешката раса.
— Докажи го.
— Защо смяташ, че не съм човек?
— Застани пред огледалото и ще разбереш.
Господин Молой реши отново да въдвори ред:
— Помолих ви да не се карате. Така няма да стигнем до никъде. Да говорим делово. Откъде ги измисли тия шейсет и четири процента, Чимп?
— Ще ти обясня. Включвам се в играта само за да ви помогна, нали? По принцип за толкова нищожна сума пръста си дори не бих помръднал. Имам си законна работа, санаториумът процъфтява. Защо да се забърквам в рисковани операции?
Доли презрително изсумтя. Миротворческите усилия на съпруга й не бяха оказали върху нея желания ефект.
— Хабер си нямам защо си се захванал със санаториума, но бас държа, че тая работа понамирисва.
— Грешиш, драга. Всеки с достатъчно ум в главата може да си изкарва хляба по честен начин. Повтарям, че ако приема предложението ви, то ще е за да помогна на двама стари приятели.
— Стари… какви?
— Приятели — повтори доктор Туист. — Ако не сте съгласни с условията ми, операцията няма да се състои. Не мислете, че ще съжалявам. Ще се върна в „Стройни и здрави“ и ще продължа да се занимавам с работата си, която процъфтява и ме удовлетворява. И без това не изгарям от желание да се включа в играта. Тази сутрин, докато се разхождах в градината, една врана прелетя на сантиметри от мен.
Доли заяви, че искрено съжалява птицата, и пожела да научи какво е общото между обира и лошия късмет на свраката, която се е озовала толкова близо до Туист, че е трябвало да го разгледа.
— Ами, суеверен съм като всеки човек — отговори докторът. — Освен това луната е в първата си фаза, което също е лоша поличба.
— Престани да дрънкаш врели-некипели! — сопна се младата жена. — Да поговорим делово.
— Съгласен съм. Получавам шейсет процента или не участвам. Нямаше да ме повикате, ако можехте да се справите без мен. Не ме мислете за толкова глупав. Не искам много, като се вземе предвид, че ще свърша най-тежката работа.
— Тежка работа ли? — горчиво се изсмя Доли. — Кой ти каза, че ще се узориш? В къщата няма да има жив човек — всички ще отидат на някакъв концерт в селото. Влизаш през отворения прозорец и натъпкваш вещите в куфара. И това ако е тежка работа, здраве му кажи. Поднасяме ти парите на тепсия, без да се излагаш на риск.
— Шейсет! — непоколебимо отсече доктор Туист. — И нито пени по-малко!
— Чимпи… — запротестира господин Молой.
— Шейсет!
— Имай милост!
— Шейсет!
— Помислил ли си, че…
— Шейсет!
Доли отчаяно разпери ръце и възкликна:
— Дай му каквото иска, та дано се задави. Безполезно е да спорим с човек, чието бащино име е Шейлок! (Герой на Шекспир от „Венециански търговец“, прочут със скъперничеството си. — Б. пр.)