— А сега направи онова упражнение, при което се завързваш на фльонга.
Чимп стисна зъби. Най-силно скърбим при спомена за отминали щастливи мигове. В съзнанието на доктор Туист изплува възпоминанието за утрините, когато стоеше на прозореца а кабинета си и от сърце се забавляваше с представлението, изнасяно от пациентите, които конвулсивно се гърчеха под зоркия поглед на старшина Фланъри. И през ум не му минаваше, че провидението ще го накара да прави същите упражнения. Никога не бе предполагал, че са истинско изтезание за човек с отпуснати мускули.
— Спри! — ненадейно нареди Хюго.
Чимп с удоволствие се подчини. Изпъна гръбнак, като дишаше на пресекулки.
— Мислиш ли за приятни неща?
Доктор Туист преглътна и с усилие отговори:
— Да.
— Сигурен ли си, че мислите ти са позитивни?
— Да.
— Тогава продължавай.
Чимп поднови упражненията. Въпреки че всяко мускулче го болеше, в душата му се зароди надежда. Всичко на този свят има своите предимства и недостатъци. Туист отдавна бе осъзнал недостатъците на положението си, ала едва сега откриваше едно предимство — след гърчовете и подскоците, с които беше развличал малобройната, но критично настроена публика, неусетно се бе озовал до отворения прозорец.
— Как са мислите ти? — подхвърли Хюго. — Още ли са съсредоточени върху приятни неща?
Чимп отговори утвърдително и този път беше съвсем искрен. Беше успял да се отдалечи от инквизитора, а отвореният прозорец сякаш го подканяше да предприеме решителни действия.
— Мисля си — подхвана младежът и дръпна от цигарата си, — че си водил много безгрижен и щастлив живот. Ден подир ден си имал удоволствието да наблюдаваш как чичо Лестър прави същото, с което ти се занимаваш в момента, а тази гледка е далеч по-забавна от най-доброто цирково представление. Дори ти ме разсмиваш, макар да си лишен от индивидуалността и обаянието на моя сродник. Ако можеше да видиш колко глупаво изглеждаш, щеше да се пръснеш от смях. А сега — продължи той, обзет от внезапно вдъхновение — направи упражнението, при което докосваш пръстите на краката, без да свиваш колене.
Всеки човек преценява дадено събитие от своята гледна гочка, ето защо единомислието е рядко срещано явление. Докато се опитваше да изпълни заповедта, Чимп Туист си казваше, че е невъзможно страданията му да се струват забавни някому. Хюго пък беше на мнение, че забавлението е достигнало връхната си точка. Като видя моравото лице на жертвата си, която тъкмо се изправяше след третото навеждане, той от все сърце се отдаде на веселието. Запревива се от смях, едновременно дръпна от цигарата си и се закашля.
Доктор Туист побърза да се възползва от временното отклоняване на вниманието му.
Както Рони Фиш би отбелязал, ако присъстващите на концерта бяха проявили самообладание и го бяха оставили да се доизкаже, издебнеш ли благоприятния момент, сполука ще пожънеш. Чимп не пренебрегна възможността, която му поднесе съдбата. Стремглаво се втурна към прозореца и с гъвкаво движение, безсъмнено повлияно от гимнастическите упражнения, прескочи перваза и тупна върху Емили.
Кучешката госпожица, която правеше обичайната си разходка преди лягане, тъкмо беше спряла под прозореца да проучи интересна миризма. Опитваше се да прецени дали е попаднала на следите на плъх, или на забравен, заровен в земята кокал, когато от небето се изсипаха тежки човеци.
V
По принцип Емили приемаше събитията със завидно хладнокръвие и животът й бе подчинен на мото, заимствано от Хорациевата фраза „Nil admirari“, но понякога и тя губеше самообладание. Тъкмо това се случи сега. Изруга стреснато и за момент бе неспособна да реагира. В същия този момент Чимп, който бе не по-малко стреснат, но знаеше, че няма време за губене, се изправи на крака и потъна в мрака.
След миг и Хюго скочи през прозореца, като викаше с пълен глас — пристъпът на кашлица беше преминал.
Емили се окопити. Крясъците събудиха спортния й дух и тя забрави грубото посегателство върху крехката й снага. Позна Хюго и мигом я осени прозрението, че най-сетне е дошъл моментът, който тя очакваше след разговора си с белия териер, обитаващ имението Уебли.
Наскоро Джон я беше завел на обяд във въпросното имение и докато си бъбреше под масата с кучето на семейство Уебли, Емили установи, че то я гледа отвисоко и с едва прикрито пренебрежение. По-късно стана ясно, че преди няколко нощи в къщата бил проникнал крадец и само геройското поведение на белия териер било спасило господарите от сериозна имуществена загуба. С престорено безразличие той разказа как с пронизителния си лай е вдигнал всичко живо на крак, как е захапал крадеца и как го е преследвал в непрогледния мрак, след което намекна, че само едно необикновено куче е способно на такъв подвиг и че с подобно положение Емили изобщо няма да се справи. Оттогава тя копнееше за възможност да докаже способностите си и ето че най-сетне жадуваният миг бе настъпил. Тя изкрещя на младежа да побърза и се шмугна след Чимп в храсталака. Хюго, който още беше под влиянието на уискито, нерешително я последва.