— Значи наистина си го видял!
— Да, сър. И бях порязан.
— Защо? Нима е бил човек, когото познаваш?
Икономът отново сниши глас:
— Почти съм сигурен, че беше доктор Туист, който онзи ден ни гостува.
— Доктор Туист ли?
— Да, господин Джон. Реших да го опазя в тайна от полицая и да не казвам на никого освен на вас, защото зърнах онзи човек само за миг, както бихте се изразили вие — току-виж после ме е осъдил за клевета. Затуй когато господин Моулд ме разпитваше, му казах, че не съм чул нищо, тъй като съм бил в стаята си. Честно да си призная, страхувах се не само че ще ме осъдят за клевета, щото не смея да се закълна, че е бил онзи доктор, ами и как ще погледне господарят на идеята ми да използвам уискито му като цяр за артрита. Много ще съм ви признателен, ако не споменете пред чичо ви за намерението ми, сър.
— Бъди спокоен, гроб съм.
— Благодаря, сър.
— А сега искам да остана сам и да обмисля положението.
— Добре, господин Джон.
— Постъпи правилно, като сподели тайната с мен.
— Благодаря, сър. Ще слезете ли в трапезарията да закусите, сър?
Младежът пренебрежително махна с ръка — изобщо не му беше до храна.
— Не ми се закусва. Остави ме да помисля.
— Добре, господин Джон.
Когато остана сам, младежът застана да прозореца и намръщено се загледа навън. Сега мозъкът му работеше с бързина, на която биха завидели много професионални детективи. За пръв път, откакто беше превързал раната на Хюго, той осъзна, че историята, разказана от братовчеда му, не е била несвързано бръщолевене. Сведенията, които току-що беше получил от иконома, потвърждаваха думите на Хюго, че доктор Туист е възнамерявал да извърши обир в Ръдж Хол.
Всъщност кой е този Туист? Откъде е дошъл? Заселил се е в Устършир под претекст, че ръководи санаториум, но дали „Стройни и здрави“ не е фасада за прикриване на тъмни дела? Та нали ежедневно пресата осведомява за учени с престъпни наклонности, които винаги намират благовиден предлог за извършване на престъпленията…
Внезапно в полезрението му попаднаха господин Молой и красивата му дъщеря, които се разхождаха край крепостния ров. Джон си помисли че това е пръстът на съдбата. В момента най-много му се искаше да сподели подозренията си с някой разумен и светски човек като Томас Молой, от когото тайно се възхищаваше. Интелигентният американец сигурно ще му даде най-мъдър съвет.
Той излезе от галерията и тичешком слезе по стълбите.
III
Господин Молой посрещна младежа с обичайната си престорена любезност. Тази сутрин и той изпитваше топли чувства към цялото човечество, каквито бе изпитвал Джон допреди половин час.
— Виж ти кой се е върнал! — възкликна и широко се усмихна. — Как ви се отрази пътуването до големия град, млади момко?
— Изкарах добре, благодаря. Трябва да ви кажа…
— Навярно вече знаете за снощния инцидент.
— Да. Тъкмо за това искам…
— Нямате представа колко се разтревожих — прекъсна го събеседникът му. — За зла участ след вечеря с Доли отидохме на театър в Бирмингам и престъплението е било извършено в наше отсъствие. Осмелявам се да твърдя — добави, а лицето му придоби заплашително изражение, — че ако бях в къщата, крадецът нямаше да припари в галерията. Имам остър слух и точен мерник, господин Карол, повярвайте ми. Само гениален престъпник би успял да ми се изплъзне.
— Бас държа, че е така — обади се чаровната Доли. — Жалко за хубавите вещи. Онзи тип не е оставил никакви следи, така ли?
— Откриха на перваза на прозореца кървав отпечатък от палец, малката ми, нищо повече. Безполезна следа, не мислиш ли? Невъзможно е да арестуваш всички в Англия и да провериш дали някой е порязал палеца си.
— Божичко, каква беда! — въздъхна Доли. — Жалко, че никой не е видял крадеца.
— Някой го е видял — намеси са Джон. — Тъкмо за това искам да поговорим. Човек от прислугата чул подозрителен шум, излязъл от стаята си и забелязал престъпника да слиза по стълбата.
Ако до този момент двамата го слушаха с половин ухо, сега цялото им внимание бе приковано в него. Красивата госпожица цялата се превърна в слух, а Томас Молой се олюля, очевидно от облекчение.
— Видял ли е лицето му? — извика Доли.
— В-в-видял ли го е? — повтори баща й, който от радост едва говореше.
— Да. Случайно да познавате човек на име Туист?
— Туист ли? — изпелтечи господин Молой и сбърчи чело. — Туист… Познавам ли този Туист, миличка?
— Името ми е някак познато — призна госпожицата.