— Всичко наред ли е? — попита тя.
— Ъ-хъ — отвърна Чимп, но гласът му трепереше. Той беше единственото нещо в кабинета, което не изглеждаше както винаги. Лицето му беше добило зеленикав оттенък, често преглъщаше, сякаш кост бе заседнала в гърлото му. Целия си живот беше прекарал извън закона, но по природа бе миролюбив човек и мразеше онези страни на професията си, свързани с упражняване на насилие. Смяташе за насилие упояването на почтени посетители и Соупи едва го беше убедил, че това е абсолютно наложително. Беше притеснен, подскачаше при най-лекия шум.
— Какво стана?
— Ами… изпълних дословно инструкциите на Соупи. Когато ти излезе, с младежа си поговорихме. Съгласих се на отбив от сметката на чичото, после предложих на госта питие и тайно пуснах в чашата му приспивателното. Отначало си помислих, че няма да му подейства.
— Така си е, не действа моментално. Не чувстваш нищо, докато не кимнеш или не се опиташ да станеш. Тогава те зашеметява, като да са те фраснали с железен прът.
— Сигурно е кимнал, защото внезапно се свлече на земята и повече не помръдна. — Чимп преглътна. — Страхувам се да не е… Сигурна ли си, че капките са безопасни?
Доли с презрение изгледа недостойния представител на уж силния пол:
— Разбира се, че са безвредни. Не ме мислиш за убийца, нали? Нищо му няма на момчето, ще се оправи.
— Не съм сигурен. Ако бях представител на застрахователно дружество, като нищо щях да изплатя на роднините му застраховка живот.
— Като се събуди, ще го измъчва силно главоболие, това е всичко. Ама и ти си голям паникьор — как е възможно да не знаеш как действат тези капки?
— Никога не съм бил замесен в груба игра — целомъдрено отбеляза Чимп. — Да го беше видяла как се просна, и ти щеше да си изкараш акъла. Досущ приличаше на мъртвец…
— Бъди мъж, Чимп!
— Ами че такъв съм си.
— Тогава бъди нещо друго, но се стегни. Пийни едно уиски.
— Добре — пооживи се господин Туист. Ръцете му още трепереха, но без произшествия наля в чашата си уиски и сода.
— Какво направи с тленните останки? — поинтересува се Доли.
Чимп, който тъкмо поднасяше чашата към устните си, я остави обратно на масата. Не одобряваше да се говори с подигравателен тон по сериозни въпроси.
— Престани да се шегуваш. Лесно ти е да твърдиш, че младежът ще се събуди със силно главоболие, но аз се питам дали изобщо ще се събуди.
— Престани да хленчиш! Разбира се, че ще се събуди!
— Но дали на този свят, или на онзи, как мислиш?
— Изгълтай питието си, глупчо, и си приготви друго, по-силно — посъветва го тя.
Доктор Туист я послуша и установи, че лечението му действа благотворно.
— Нямаш повод да се оплакваш — продължи Доли с присъщия си оптимизъм. — Патардията ти е повлияла добре — май си се отървал от настинката.
— Вярно, бе! — възкликна Чимп. — Вече не кихам.
— Жалко, че не успя да се излекуваш малко по-рано — нямаше да имаме толкова неприятности. Доколкото разбрах, по време на обира си се скъсал да кихаш и си вдигнал цялата къща на крак, а прислугата те е наблюдавала от стълбището.
Чимп се олюля:
— Нима някой ме е видял снощи?
— Разбира се. Соупи не ти ли го съобщи по телефона?
— Почти нищо не разбрах от бръщолевенето му. Господи! Какво ще правим?
— Не бери грижа. Вече го направихме. Най-трудното е зад гърба ни. Погрижихме се за тленните останки…
— Престани!
— Добре, де, след като обезвредихме младежа, непосредствената опасност е отстранена. Между другото, къде е той?
— Фланъри го занесе в таванската стая. Не знам за какво са я използвали, но прозорците са с решетки.
— Вратата здрава ли е?
— Изработена е от дъб и е много солидна. Разбирали са си от работата онези, дето преди векове са строили къщите в Англия. Големи майстори са били. Само слон може да разбие тази врата.
— Значи всичко е наред. Ето какво ще направим, Чимп… — Тя млъкна и се ослуша. — Какъв е този шум?
— Къде? — стресна се доктор Туист.
— В коридора. Провери дали зад вратата не се е спотаил някой.
Чимп безшумно прекоси стаята и широко отвори вратата. Коридорът беше празен. Той се огледа в двете посоки, а Доли, която бе пуснала нещо в чашата му, доволно се облегна на стола и промълви:
— Извинявай. Причуло ми се е…
Туист отново седна до масата. Лицето му беше изкривено от тревога.
— Иска ми се да не се бях забърквал в тази каша! — възкликна внезапно, обзет от самосъжаление. — Знаех си, че враната не вещае нищо добро…