— Престани да се вайкаш! — сряза го Доли. — Не стига, че ни изнуди и сега ще получиш лъвския пай, ами не преставаш да цивриш. Да не очакваш да те утешавам, да те галя и да ти бъда втора майка? Захвана се с работата по свое желание. Ще вземеш шейсет и пет процента от печалбата. Какво повече искаш? Нищо лошо не ти се е случило… поне засега.
Искаше му се да я попита за какво намеква с това „за сега“, но вниманието му беше погълнато от много по-важен въпрос.
— Какво ще правим сега?
— Ще се върнем в Ръдж Хол.
— За да приберем стоката, нали?
— Да. После изчезваме.
Планът напълно съвпадаше с най-съкровените желания на доктор Туист. Замисли се за тлъстата сума, която щеше да получи, и настроението му се повиши. Грабна чашата от масата и я пресуши, както би сторил някой смел бандит, после се изкиска:
— Междувременно Соупи ще е приспал стареца, а?
— Именно.
— Ами ако не успее? — попита Туист и почувства как безпокойството отново загриза сърцето му. — Представи си, че няма възможност да го стори…
— Винаги се намира начин да прецакаш някого. Би трябвало да го знаеш от собствен опит.
Чимп прие думите й като комплимент и се изкиска:
— Вярно е, драга моя.
Кимна самодоволно и в следващия момент върху тила му се стовари метален прът или горният етаж на къщата. Краката му се подкосиха и той бавно се свлече на пода. Едва сега Доли разбра колко истина е имало в твърдението му, че Джон Карол е изглеждал така, сякаш застрахователите му са на чиста загуба. Самият Алекзандър Туист не изглеждаше по-различно. Доли въздъхна и тъй като имаше добро сърце, взе възглавничка от креслото и я пъхна под главата му.
Едва след това се приближи до масичката с телефона и със спокоен глас помоли телефонистката да я свърже с Ръдж Хол.
— Соупи, ти ли си?
— Да.
Тя одобрително се усмихна на бързината, с която се беше обадил. Скъпият й съпруг сигурно беше чакал с ръка на слушалката.
— Слушай, скъпи…
— Целият съм слух, малката ми!
— Нещата са под контрол.
— Отстрани ли младока?
— Разбира се, миличък. Чимп също е вън от играта.
— Какво говориш? Чимп ли?
— Точно така. Нали не смяташе да му дадем лъвския пай от печалбата? До гуша ми дойде от неговите шейсет и пет процента! Капнах му малко сънотворно в чашата и той заспа като младенец. Почакай, връщам се веднага. — Тя остави слушалката, от която звучаха хвалебствените слова на съпруга й, след секунда отново я взе: — Ало?
— Защо прекъсна, скъпа? Заплашва ли те някаква опасност?
— Не. Току-що видях лилии в някаква ваза и сложих една в ръката на Чимп. Сега досущ прилича на мъртвец. Слушай внимателно, Соупи, тук съм уредила всичко, но и ти трябва да побързаш, не да дрънкаш празни приказки. Ще замина за Лондон с колата на Карол и ще отседна в „Белвидере“. Ще вземеш стоката и ще дойдеш в хотела. Ясно ли е?
— Ама… миличка…
— Сега пък какво те притеснява?
— Как да изнеса плячката?
— Божичко, все трябва да те уча! Нали можеш да шофираш? Като тръгвахме към санаториума, колата на стария Кармоди беше в задния двор и сигурно още е там. Взимаш чантата с вещите и казваш на шофьора, че господарят го вика. После се качваш на колата и отиваш в Бирмингам. Оставяш автомобила пред гарата и взимаш влак. Елементарно, нали?
Настъпи продължително мълчание — господин Молой беше занемял от възхищение.
— Скъпа моя — прошепна накрая, — няма втора като теб. Искам да ти кажа, че…
— Ще ми го кажеш в Лондон. Сега много бързам.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Патилата на Соупи Молой
I
Соупи Молой остави слушалката на вилката и излезе от помещението с размери на кабина, в което беше инсталиран телефонът. Изгаряше от желание час по-скоро да изпълни наставленията на своята съпруга и вярна съратница, която бе пример за подражание и го вдъхновяваше за велики дела. Избърса потта от челото си и се зае мислено да съставя план за действие. Благоразумният човек, предприемащ рисковано начинание, при което е заплашен на бърза ръка да напусне дадено място като котка, попарена с вряла пода, винаги започва подготовката с осигуряване на отстъплението си. Първата работа на господин Молой бе да се убеди, че автомобилът още е в задния двор.
Лъскавата кола не беше помръднала от мястото си. Може би чакаше някой да седне зад волана й и да отпраши за Лондон.
„Дотук добре“ — каза си той. Не обичаше да се самозалъгва и знаеше, че най-трудното тепърва предстои. Шишенцето със сънотворно беше в джоба на жилетката му, но за да получи желания резултат, се налагаше като фокусник да накара капките да се озоват в стомаха на Лестър Кармоди. Въодушевлението го напусна, след като осъзна, че няма представа как точно ще стане това.