До гуша му беше дошло от бъбривия иконом. Дори най-приятната компания, взета в големи дози, влияе отрицателно, а според Соупи и половин минута в компанията на Стърджис бе прекалено голяма доза за възрастен. На драго сърце би побягнал, но пътеката беше прекалено тясна. Ето защо остана на мястото си и се постара да си придаде заплашителен вид. Някой филмов режисьор веднага би разтълкувал изражението му. Соупи демонстрираше абсолютно нежелание да разговаря за зайци.
В момента обаче на Стьрджис не му беше до любимите му животинки.
— Извинете, сър, виждали ли сте господин Джон?
— Кого?
— Господин Джон, сър.
Соупи беше толкова объркан, че в първия момент името му се стори непознато.
— Питам ви за племенника на господин Кармоди, сър. За господин Карол.
— О, за него ли? Той взе колата и замина с дъщеря ми.
— Дали ще се забави, сър?
Отговорът на този въпрос беше лесен.
— Да. Днес едва ли ще се върне.
— Работата е там, че като занесох на господин Кармоди питието, той ми нареди да кажа на шофьора Болт да ми предаде квитанцията.
— Каква квитанция? — отегчено попита господин Молой.
Икономът се впусна в обяснения, само и само да продължи разговора със симпатичния американец. Успокоил се бе, че няма да му се наложи да търси Джон и разполагаше с много време.
— Ами от чантата, която тази сутрин господин Кармоди накара Болт да предаде на гардероб на гарата в Устьршир, сър. Току-що разбрах от Болт, че е връчил квитанцията на господин Джон, за да я даде на чичо си…
— Какво! — извика Соупи.
— А господин Джон е заминал, без да я даде на господаря. Няма значение, щом е в него, значи е в сигурни ръце. Готова ли е къщичката, сър?
— Моля?
— Къщичката за заекови.
— Каква къщичка?
Стърджис сбърчи чело. Беше обезпокоен от странното поведение на събеседника си.
— Лошо ли ви е, сър?
— А?
— Да ви донеса ли нещо за пиене?
Колкото и да е разсеян един мъж, този въпрос винаги достига до съзнанието му. Соупи усърдно закима. В момента най-много му се искаше да се подкрепи с едно питие. Освен това донасянето на напитката поне за малко щеше да го освободи от присъствието на иконом, в когото бяха съчетани в равни пропорции отличителните белези на лейкопласт и на конска муха.
— Ако обичаш — промърмори с облекчение.
— Веднага, сър.
Соупи трескаво размишляваше. Имаше усещането, че в главата му бушува бурен океан. Пустият му дебелак -скрил е куфара в багажното отделение на гарата! При други обстоятелства, позволяващи да съди безпристрастно, щеше да се възхити от изобретателността на господин Кармоди. В багажното отделение на гарата откраднатите вещи щяха да бъдат на сигурно място, все едно се намират в банков сейф.
Ала възхищението не беше сред чувствата, които бушуваха в душата му. По едно време се отдаде на най-нерадостното умствено упражнение — обзет бе от черни мисли за пропуснатата златна възможност. Ех, ако знаеше, че квитанцията е в Джон…
Ала той беше практичен човек. Нямаше навик да губи времето си със спомени за някой провал в миналото. Много по-важно бе да гледа напред.
Какво да предприеме?
Знаеше, че не всичко е загубено. Глупаво бе да се самозаблуждава, че положението е розово, но катастрофата все още можеше да се предотврати. Разбира се, с оглед на случилото се разговорът с Чимп щеше да бъде доста неприятен, но онзи, който се стреми към забогатяване, е длъжен мъжки да понася неприятностите. Единственият възможен ход бе да отиде в санаториума, да разкаже на Туист за перипетиите си и с негова помощ да вземе от Джон квитанцията.
Изведнъж му хрумна нещо, което повиши настроението му. Незабавно трябва да отиде в „Стройни и здрави“, защото Чимп и Джон сигурно още са под въздействие на сънотворното. Изобретателен човек като него все ще намери начин да измъкне от младежа квитанцията.
Ако познаваше творчеството на Шекспир, щеше мислено да цитира думите на Макбет: „Ако, веднъж извършено, с туй свърши, добре ще е да се извърши бърже“. Трябва му кола! А лъскавият автомобил стоеше в задния двор и нетърпеливо го очакваше. Той си плю на петите. Години наред бе водил заседнал живот, но сега бягаше като чевръст атлет, какъвто беше в младостта си.
С изплезен език заобиколи къщата и в този миг видя колата да се отдалечава.
— Хей! — изкрещя с последни сили.
Колата изчезна от погледа му. Олюлявайки се, Соупи направи още няколко крачки и съзря как шофьорът Болт заключва гаража.