Чимп закима. Беше готов да се съгласи с всичко, само и само да се освободи от присъствието на този човек.
— Чудя се защо госпожицата е оставила колата на гарата, сър — замислено избоботи Фланъри, при което полилеят се разлюля. — Може би тъкмо като е минавала от там, е разбрала, че пристига влак, и е решила да не се преуморява с шофиране чак до Лондон… мисля, че Лондон е целта на пътуването й.
Чимп беше на същото мнение. Представи си как Доли и Соупи се отдават на забавления в столицата, след като са скрили плячката от Ръдж Хол на място, което той никога, ама никога няма да узнае. Мисълта беше толкова мъчителна, че той изстена.
— Къде те хвана сега, сър? — загрижено попита Фланъри.
— А?
— Къде те хвана болка, сър? Имаш много измъчен вид. Ако питате мен, трябва веднага да си легнеш, и то с грейка на корема. Да, сложи я на коремната област, сър, може да разкара отровата. Една моя леля…
— Не ща и да чуя за леля ти!
— Добре, сър. Както желаеш.
— Друг път ще ми разкажеш за нея.
— По всяко удобно за теб време, сър — учтиво се съгласи Фланъри. — А сега отивам да прибера симпатичната количка в гаража.
Излезе от кабинета, а Чимп се отдаде на печални мисли. Всеки, който се възстановява след конска доза сънотворно, вижда нещата в черни краски, но дори Туист да бе в цветущо здраве, едва ли щеше да бъде оптимистично настроен. Накратко казано, и той като Джон копнееше, ако ще и за миг, да се срещне със Соупи Молой.
Тъкмо когато стигна до заключението, че ако има справедливост, тази среща ще се състои, на вратата се почука и прислужницата обяви:
— Дошъл е господин Молой, сър.
Чимп подскочи от изненада.
— Покани го! — изрече с глас, задавен от вълнение.
Дочуха се провлечени тежки стъпки и Соупи застана на прага.
II
Господин Молой поразително приличаше на атлет, който финишира след непосилно маратонско бягане. Косата му беше разрошена, от потта и праха по лицето му се стичаха кални вадички, краката му не бяха в синхрон с тялото, поради което изглеждаше, че той се движи едновременно в няколко посоки. Безпристрастният наблюдател неизбежно би съжалил тази развалина, която навремето е била добре сложен мъж.
Чимп обаче не беше безпристрастен наблюдател и не изпитваше и капчица съжаление към бившия си делови партньор. На пръв поглед Соупи изглеждаше така, сякаш е бил заклещен в някакъв движещ се механизъм, след което е бил прегазен от няколко камиона. Гледката беше радост за очите на Чимп. Искаше му се да издири работника, управлявал машината, и шофьорите на камионите, за да ги възнагради богато.
— Ето те и теб — процеди мрачно.
Соупи предпазливо даде на заден ход, после запристъпва по посока на креслото. Достигна го с големи усилия, сграбчи страничните облегалки и отпусна морното си тяло. Извика от болка, когато задните му части се озоваха в досег с тапицираната повърхност, после се облегна назад, затвори очи и веднага заспа.
Чимп кръвнишки се втренчи в него. Кипеше от негодувание, което усилваше главоболието му. Не стига, че след всичко случило се Соупи имаше наглостта да се изтърси в „Стройни и здрави“, ами без никакво обяснение най-безцеремонно беше обърнал кабинета на своя спалня. Чашата на търпението на Чимп преля. Той се вкопчи в буйната коса на стария си приятел и разтърси главата му.
Методът се оказа ефикасен. Соупи се поизправи, примигна и промълви:
— А?
— Какво „а“?
— Кой… Защо… Къде съм?
— Ще ти кажа къде си!
— О! — възкликна господин Молой, който на бърза ръка беше възвърнал разсъдъка си, сетне се разположи на креслото. След първия болезнен контакт беше открил колко е удобна тази мебел. Човек, който е пропътувал с раздрънкан велосипед цели трийсет километра, става много придирчив към разните там кресла.
— Божичко, колко ми е зле! — промърмори.
Може би възклицанието бе съвсем естествено за човек в неговото положение, но то прибави няколко градуса по Целзий към настроението на събеседника му, което беше близо до точката на кипене. В продължение на няколко секунди Чимп, който едва овладяваше гнева си, бе неспособен на друга форма на изразяване освен пръхтене.
— Точно така — продължи Томас Молой. — Много ми е зле. Представяш ли си, Чимпи, да дойда чак до тук с велосипед! Да знаеш само как ме болят прасците, да не говорим за ходилата! А ако ми даваха по един долар за всяка синина, причинена от проклетите педали, вече щях да съм богат човек.
— Да не мислиш, че аз съм по-добре! — възкликна Чимп, който най-сетне си беше възвърнал дар слово.