— Точно така — замечтано продължи Соупи. — Навит съм дори на петдесет цента на синина. От глезените нагоре съм обринат със синини.
— Ако имаше моето главоболие…
— И моята глава ще се пръсне от болка — прекъсна го господин Молой. — По целия път слънцето ми напичаше темето. Имаше моменти, когато ми идваше да се откажа. Ако знаеш как се чувствам…
— Искаш ли да знаеш как се чувствам аз! — пискливо извика Туист и се разтрепери от самосъжаление. — Добре ме подреди скъпата ти съпруга! Хубав номер скрои на деловия си партньор! Да ми сложи в чашата някаква гадост, от която едва не пукнах! Така ли се постъпва със стар и верен приятел?
Томас Молой се замисли и призна:
— Госпожата е малко импулсивна.
— Не стига, че ме е оставила на произвола на съдбата, ами е пъхнала и лилия в ръката ми, като че вече съм мъртвец.
— Млада е и игрива — снизходително се усмихна господин Молой. — Момичетата си падат по шегите.
— Хубава шега, няма що! Слушай…
Соупи реши, че е време да обясни на приятеля си поуката от случилото се:
— Сам си си виновен, Чимпи. Не трябваше да си толкова алчен и да се мъчиш живи да ни одереш. Ако не беше настоявал да получиш шейсет и пет процента, нямаше да пострадаш. Съвсем естествено е на една млада жена с буйна кръв да й омръзне нахалството ти. А сега ще ти кажа защо съм дошъл. Да сложим кръст на миналото и да сключим нова сделка, но по-справедлива — по една трета от печалбата за теб, за мен и за госпожата. Ако си навит, ще ти съобщя една радостна вест. Толкова радостна, че ще зачуруликаш от щастие.
— Единственото, което ще ме зарадва, — заядливо отвърна Туист, — е да науча, че си паднал от проклетия велосипед и си гушнал букета.
— Защо си толкова жесток, Чимпи — огорчено промълви господин Молой.
Туист се поинтересува дали с оглед на случилото се трябва да разцелува Соупи. Соупи отговори, че не очаква чак такива нежности, но и не вижда причина да си разменят обидни думи. Докъде ще ги доведат обидите? До никъде.
— Ако имаше като моето главоболие — добави укорително, — щеше да разбереш какво е да седя и да слушам как един стар приятел ме прави на бъз и коприва.
— Как не те е срам да говориш за главоболие! Моето главоболие е сто пъти по-силно от твоето.
— Няма начин, Чимпи.
— Ако искаш да разбереш какво е истинско главоболие, изпий от онези капки, които обичаш да даваш на приятели…
— Остави това — прекъсна го Томас Молой, като мъдро се въздържа да влезе в спор. — Ще ти кажа защо съм дошъл. Приятелю мой, онзи Кармоди успя да ни преметне. От самото начало е знаел какви са намеренията ни.
— Какво?
— Да, сър. Съобщи ми го лично. Знаеш ли какво е направил? Взел е чантата от килера и е изпратил шофьора да я остави в багажното отделение на гарата.
— Какво?
— Да, сър.
— Брей! — възхитено възкликна господин Туист. — Хитър номер! Значи не си взел вещите, така ли?
— Точно така.
Чимп не беше очаквал, че щастието ще го осени през този ден или в близкото бъдеще, но след откровението на приятеля си изпита въодушевление, граничещо с екстаз. Засмя се от радост, но болка отново разцепи главата му и смехът му премина в приглушен стон. Когато кризата премина, той отмести длани от слепоочията си и злорадо заяви:
— Значи въпреки мръсните ви номера сме на един хал.
— Не всичко е загубено, но трябва да действаме мълниеносно.
— Какво предлагаш?
— Чакай да ти обясня. Шофьорът е оставил чантата на багаж, взел е квитанцията, и…
— И я е връчил на стария Кармоди. Не разбирам какво ни грее това.
— Грешиш, приятелю. Не я е дал на Кармоди, а на младия Карол.
Чимп моментално схвана важността на информацията. Втренчи се в Молой и попита:
— На Карол ли? На онзи, дето сме го заключили на тавана, тъй ли?
— Още ли е там?
— Че къде другаде да бъде? Заключен е в стая с решетки на прозореца. Сигурен ли си, че квитанцията е в него?
— Абсолютно. Остава ни само да я вземем.
— Само това ли?
— Да.
— Как предлагаш да го направим?
Томас Молой мълчеше. Същия въпрос си беше задавал по пътя в редките мигове, когато не се мъчеше да избегне зъбите на педалите. Все се надяваше, че от радост на Чимп спонтанно ще му хрумне някакво решение, но явно това нямаше да се случи.
— Мислех, че ти ще измислиш нещо — призна смутено.
— Нима? — озъби се Чимп.
— Разбира се. Носиш умна глава на раменете си — с уважение заяви Соупи. — Чувал съм да злословят по твой адрес, но никой не е отрекъл, че си умен. Сигурен съм, че ще ти хрумне нещо.
— Пак всичко пада на мой гръб, така ли? Докато аз си блъскам главата, твоя милост хубаво ще си подремне. И с цялото си нахалство предлагаш да получа само…