— Успокой топката, Чимпи! — разтрепери се господин Молой. Ето, че най-лошите му предчувствия се сбъдваха.
— …една трета от печалбата! Чуй какво ще ти кажа…
— Да не започваме отново — почти изплака Соупи. — Преди малко уговорихме условията. Споразумяхме се като истински джентълмени. Въпросът е приключен.
— Така ли мислиш? Слез от облаците, че стряскаш птиците! Щом искаш да свърша цялата работа, ще ми дадеш седемдесет процента.
— Седемдесет ли? — ужасено повтори господин Молой.
— Ако не си съгласен, предложи как да вземем квитанцията от онзи младеж. Може би изгаряш от желание да си поговориш с него. Ако и той се чувства като мен, когато се свестих от проклетите капки, сигурно ще ти се зарадва. Голямо чудо, ако ти откъсне главата и я хвърли през прозореца. Веднъж се умира, нали?
Господин Молой мрачно се загледа в стената. По принцип не беше изобретателен, а след кошмарното пътуване с велосипеда вдъхновението съвсем го беше изоставило. Не му хрумваше никакъв план. Горчиво съжаляваше, че нежната му половинка отсъства. Създателят я беше надарил с ум, остър като бръснач. По време на кризисни положения тя винаги беше пълна с гениални идеи.
— Невъзможно е вечно да го държим заключен на тавана — опечалено промълви той.
— Няма… стига да се съгласиш да делим седемдесет на трийсет.
— Намислил си нещо, така ли?
— Разбира се.
Соупи съвсем увеси нос. Предчувстваше, че щом се предаде, дребният мръсник Чимп ще му съобщи план, какъвто можеше и сам да измисли, стига да имаше малко мозък в главата.
— Какво решаваш? — попита Чимп. — Побързай. И докато размишляваш, не забравяй, че трийсет е повече от нула. И още нещо — като ти обясня плана, не казвай, че същата идея ти е хрумнала отдавна.
Томас Молой напразно се мъчеше да раздвижи уморения си мозък. Самият той беше тесен специалист. Бе ненадминат при продаване на акции от несъществуващи компании за нефтодобив, но способностите му се ограничаваха само с тази дейност.
— Съгласен съм — въздъхна. Отстъплението беше неизбежно.
— Ще делим седемдесет на трийсет, така ли?
— Да. Втриса ме обаче, като си помисля как ще реагира моята госпожа. Ще бъде тежък удар за нея…
— Да се задави дано! — безцеремонно го прекъсна Туист. — Никога няма да й простя номера с лилията… А сега да преминем към същината на въпроса. Утре Фланъри ще занесе закуска на нашия квартирант, но преди това в каната с кафето ще сложим от вълшебните капки. Когато затворникът заспи, ще преровим джобовете му и ще вземем квитанцията.
Господин Молой изстена — предчувствието му се беше сбъднало.
— И сам щях да се сетя…
— Разбира се — утеши го Чимп, — ако имаше глава вместо кратуна от папие-маше. Оказва се, че тези имитации на глави не са много успешни. Съветвам те да я продадеш, без да се пазариш, и да се сдобиеш с нова. И гледай да е с по-симпатична физиономия.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Господин Молой говори по телефона
I
Зората се сипваше над „Стройни и здрави“. Започваше ден, който щеше да бъде изпълнен със знаменателни събития. Над земята се стелеше гъста мъгла, но в седем часа слънцето си проби път през сивкавата пелена, а точно в осем един палав лъч се прокрадна през прозореца на горния етаж и озари старшина Фланъри, който спеше като младенец. Исполинът изръмжа, отвори очи и като осъзна, че е настъпило поредното утро, изпълнено с много задължения, побърза да стане от леглото и да направи редовните си гимнастически упражнения, след което се изми и облече. Като приключи с тоалета си, отиде в кухнята, където ухаеше на прясно сварено кафе и на пържен бекон — сигурен знак, че закуската е готова.
Неговите сътрапезнички — прислужницата Роза и готвачката госпожа Еванс — го поздравиха с уважението, дължимо на човек с неговото положение и способности. Старшина Фланъри беше омразен на всички пациенти в „Стройни и здрави“ (например адмирал Джеймс Ръгби-Ръд няколко пъти беше изразил желание жив да го одере), но в помещението за прислугата винаги го посрещаха най-сърдечно. Роза обожаваше мустаците му, а госпожа Еванс го смяташе за приятен събеседник.
И днес великолепните му мустаци си бяха на мястото, но той не обелваше нито дума. Беше му обичай още преди да отдаде дължимото на пържените яйца, да подхване разговор с остроумна забележка за метеорологичните условия или с описание на съня си, но тази сутрин закусваше мълчаливо, ако не се броят звуците, които издаваше по време на храненето.
— Защо сте толкова умислен господин Фланъри? — озадачено попита готвачката.