След малко Роза се върна и обяви:
— Старият маймунек се интересува дали сме приготвили закуската на специалния пациент. Искал да огледа подноса, преди да го занесат на онзи тип.
— Не го наричай маймунек!
— Ами че точно на такъв прилича, нали?
— Божичко, каква е днешната младеж! — промърмори готвачката, сетне продължи с предположенията какво би казала майка й.
— Старият господар Туист нареди да приготвим бекон с яйца, препечени филийки и кана с кафе — прекъсна я Роза, която не проявяваше никакъв интерес към майката на госпожа Еванс. — Преди да занесат подноса, искал да го разгледа — добави, после се върна на болната тема: — Щом смятате за красива една жена с боядисана коса и с очи като на вампир, то аз…
— Млъкни! — отсече готвачката.
В кухнята се възцари тишина, която се нарушаваше само от цвъртенето на бекона в тигана и от подсмърчанията на една съвременна девойка, която не споделяше мнението на по-възрастните по отношение на женската красота.
— Готово — най-сетне заяви госпожа Еванс. — Подай ми един поднос… А сега сложи солницата и бурканчето с горчица и гледай да не изпуснеш подноса.
— Че защо да го изпускам?
— Постарай се да не го изтървеш.
— Скоро гледах един филм — казваше се „Сърца и атлаз“. Очите на героинята бяха като на онази жена. — Роза говореше със студеното презрение, което добродетелните жени изпитват към съгрешилите им посестрими. — Какви ли злини не направи! Първо открадна документацията, свързана с велико изобретение, после…
— Ще разлееш кафето!
— Няма.
— Постарай се да не го разлееш.
Междувременно старшина Фланъри се беше разположил сред храстите, скрит от погледа на всеки, който може да му измисли някаква работа, и се отдаваше на най-голямото си удоволствие за деня — да изпуши една лула след закуска. Перушината му още беше настръхнала, защото беше възхитен от Доли и всеки намек, че тя не е съвършена според него бе равнозначен на светотатство.
Разбира се, съществуваха обстоятелства, смекчаващи вината на Роза — известно му бе, че тя го боготвори и изказването й навярно беше предизвикано от пристъп на неконтролируема ревност. В светлината на тези обстоятелства беше склонен да й прости прегрешението. Постепенно удоволствието от пушенето надви раздразнението му и той дори почувства благоразположение към девойката.
В интерес на истината Роза по-скоро заслужаваше съжаление отколкото упрек. Трябва да посмачкваш фасона на младите момичета, когато забравят мястото си, но сигурно и на нея не й е лесно. Коя девойка няма да избухне, ако чуе как мъжът, когото обожава, превъзнася красотата на друга жена? Всъщност отровната забележка на Роза беше комплимент, поради което старшината, вече напълно успокоен, реши да й прости.
В този момент чу стъпки по пътеката и наостри уши. Пушенето на територията на „Стройни и здрави“ беше забранено с цел пациентите да не се повлияят от дяволската съблазън и да започнат да буйстват. Той изгаси лулата, предпазливо надникна измежду вейките и установи, че няма повод за безпокойство — стъпките са били на Роза. Тя стоеше с гръб към него и държеше поднос, върху който бяха подредени куп съдинки. Едва сега старшината си спомни, че беше наредил да му донесат в градината таблата със закуската на специалния пациент, която му предстоеше да сервира, като се изкатери по дървената стълба.
— Господин Фланъри-и! — провикна се девойката и огледа хоризонта.
В никакъв случай не би могло да се каже, че строгият старшина бе свикнал да се държи като палав и дяволит хлапак. Ала след медитирането в храста, съчетано с успокояващото въздействие на тютюна, той беше в необичайно добро настроение. Слънцето грееше ярко, птиченцата огласяха градината с песните си и буйната кръв на старшината закипя. Той пъхна лулата в джоба си, безшумно се промуши през храстите, докато се озова на сантиметри от девойката, и нежно прошепна:
— Бау!
Всички велики мъже имат своите недостатъци, които са неизбежни и които сме склонни да простим. Ето защо не го порицаваме, а само отбелязваме като факт, представляващ интерес за бъдещите му биографи, че нежното прошепване не беше сред уменията на този иначе забележителен човек. Между намерението и изпълнението му зееше дълбока пропаст. Звукът, излязъл от гърлото му, беше като вой на свирена на презоекански параход; прогърмя на сантиметри от ухото на Роза и й подейства както викът на Джон Карол бе подействал на полковник Уайвърн, пазаруващ в магазина на Час. Байуотър, за който инцидент вече ви разказахме. Понякога най-прозаични причини променят хода на събитията. Роза подскочи като ужилена, изпищя и изпусна подноса, след което притисна длан до сърцето си.