Чувстваше се много по-добре. Задоволил беше животинския глад, съзнанието му вече не бе обсебено от мисълта за храна и напитка, вече можеше да насочи вниманието си към други по-важни въпроси. Лапна бучката захар, която беше открил в сгънатата салфетка, и отново се просна на леглото. Всеизвестно е, че най-добре се разсъждава в хоризонтално положение. Джон легна по гръб, втренчи се в тавана и потъна в размисъл.
Разполагаше с толкова факти, че заниманието можеше да му отнеме цяла вечност. Ала колкото и да си блъскаше главата, не проумяваше какво всъщност се случва. Логично беше да се предположи, че злодеят Туист го е заключил на тавана, за да избяга с предметите и картините, които беше откраднал от Ръдж Хол. Естествено Джон не одобряваше престъпните му методи, но признаваше, че стратегията има своите достойнства.
Ала Туист не беше избягал. Според Фланъри и той, и съучастникът му Молой още бяха в „Стройни и здрави“. Но защо? Какво са намислили? Нима си въобразяват, че вечно ще държат затворен един почтен човек, чиято единствена връзка със света е дебелоглавият старшина? Джон беше безкрайно озадачен от поведението им.
После се замисли за Пат и сърцето му се сви от тревога. Питаше се какво ще си помисли любимата му, след като вчера не бе отишъл да я вземе в уговорения час. Сигурно ще реши, че е забравил за срещата. Ще предположи…
Сигурно още дълго щеше да се терзае, но внезапно чу изщракване, сякаш ключ се превърта в ключалката. От всички съществуващи звуци само този можеше да го изтръгне от размишленията му и да привлече вниманието му.
Вдигна глава и се огледа. Вратата наистина се отваряше. По-точно се открехваше — бавно, лукаво, потайно — както би се открехвала всяка врата, ако мерзавец като Туист натиска дръжката.
Джон не проумяваше какви мисловни процеси протичат в съзнанието на този демон. Започваше да се убеждава, че Туист е слабоумен. Не беше избягал, въпреки че за него бягството беше единственият изход, а след като чрез опиати, затвор и бъбривия старшина Фланъри бе потикнал един мускулест младеж към убийство, сега идваше да го навести.
Джон малко го беше грижа за душевното състояние на този престъпник с маймунска физиономия и напомадени мустачки. По-важно бе да се възползва от слабоумието му. Положението изискваше да се действа предпазливо и хитро, ето защо той отпусна глава на възглавницата, предпазливо затвори очи и хитро задиша равномерно, като че бе потънал в дълбок сън.
Очевидно успя да заблуди натрапника, защото след минута гробна тишина изскърца дъска на пода, последвана от друга. Вратата тихо се затвори, Джон чу шепот и мислено се върна години назад. Шепотът… му напомняше за нещо, което се беше случило в детството му.
Внезапно в паметта му изплува споменът за Бъдни вечер — родителите му стоят на прага на стаята му, за да се убедят, че е заспал, после на пръсти пристъпват до леглото му и пълнят чорапа с подаръци.
Джон се окуражи. Най-лесно е, когато вече си правил нещо и познаваш похватите. Никога не бе заспивал в нощта преди Коледа, но добрите влъхви така и не бяха разбрали измамата. Ако поне малко е запазил уменията си, господата Туист и Молой няма да го заподозрат. Захърка толкова силно, сякаш беше астматик.
— Заспал е — произнесе гласът на господин Туист.
— Сигурен ли си? — попита гласът на господин Молой.
— Да.
Двамата очевидно се бяха успокоили, защото се приближиха до леглото, без да стъпват на пръсти.
— Сигурно е изпил всичкото кафе — отбеляза доктор Туист.
За пореден път Джон си каза, че на този човек му хлопа дъската — и децата знаеха, че кафето не действа като сънотворно, а ободрява.
— Слушай, Соупи — продължи Туист, — излез в коридора и стой пред вратата.
— Защо? — попита господин Молой, а на доктора му се стори, че долавя в гласа му студена нотка.
— За да ме предупредиш, ако видиш някого, разбира се.
— Тъй ли? — опъна се Соупи. — Сигурно след малко ще се появиш и ще кажеш, че си преровил всичките му джобове, но не си намерил квитанцията.
— Да не мислиш, че…
— Точно това мисля!
— Ако ми нямаш доверие…
— Чимпи, доверявам ти се колкото на отровна змия. Няма да ти повярвам, дори да казваш истината.
— Е, щом имаш толкова лошо мнение за мен…
Томас Молой все така враждебно отвърна, че наистина има лошо мнение за него. Известно време двамата мълчаха, накрая Туист примирено въздъхна: