— Както искаш…
Джон още повече се озадачи. За каква квитанция говорят? В джоба му наистина беше квитанцията, която шофьорът Болт му бе заръчал да предаде на господин Кармоди, споменавайки, че е оставил чантата в багажното отделение на гарата. Защо тези двамата…
Усети как нечии пръсти се прокрадват към вътрешния джоб на сакото му и реши, че е настъпил моментът да действа. Напрегна мускулите си, с акробатичен скок се озова до вратата и се облегна на нея.
III
Настъпи гробна тишина. Джон, който притискаше с гръб масивната дъбова врата и заплашително се взираше в двамата търсачи на съкровища, разбра, че ако иска да разведри атмосферата с диалог, той трябва да подхване разговора. Явно, че за известно време двамата мошеници си бяха глътнали езиците. Чимп Туист приличаше на маймуна, която е отхапала от червив орех, а Соупи Молой на американски сенатор, който е получил анонимна телеграма със следния текст: „Пипнаха ни. Бягай“. След внезапния скок на младежа, който би трябвало под въздействието на най-добрия опиат, продаван в Чикаго, се бяха почувствали като хирурзи, чийто пациент ненадейно скача от операционната маса и започва да танцува чарлстон.
И тъй, пръв заговори Джон:
— Е, какво ще кажете?
Въпросът бе риторичен и с право остана без отговор. Господин Молой издаде задавен звук като котарак, който се е задавил с рибена кост, а напомадените мустачки на Чимп сякаш провиснаха. Едновременно си помислиха: „Господи, как досега не съм забелязал какъв здравеняк е този младеж!“ Освен това им хрумна, че съществуват и изключения на правилото, според което едрите мъже винаги са добродушни. Неизбежно бе да не забележат, че Джон прилича на убиец, който чрез гимнастика се поддържа в отлична форма.
— Идва ми да ви прекърша вратовете! — процеди младежът.
Заканата накара Соупи Молой да се отърси от вцепенението и да отстъпи една крачка, при което съучастникът му остана по-близо до опасната зона. Постъпката му беше продиктувана от делови съображения. Казваше си, че щом Чимп иска седемдесет процента от печалбата, то е редно да поеме същия процент от пасивите. Настъпил бе моментът да се плащат задълженията и той на драго сърце щеше да си ги раздели с Туист в пропорция трийсет на седемдесет. Скри се зад съучастника си, горчиво съжалявайки, че Чимп не е великан с широки плещи, и предпазливо надникна иззад гърба му.
Джон, който беше изразил най-съкровеното си желание, бе принуден да се заеме с по-прозаични дела. С най-голямо удоволствие би хванал тези двамата за косите и би ударил главите им една в друга, но това щеше да го отклони от най-важното. А най-важното беше да разбере къде са скрили плячката.
— Къде са онези неща? — попита.
— Кои? — невинно се обади Чимп.
— Не се прави на ударен. Къде са вещите и картините, които откраднахте от Ръдж Хол?
Туист внезапно откри, че стои между Соупи Молой и Джон и ловко отскочи назад. Съучастникът му побърза да стори същото. Джон намръщено наблюдаваше странните подскоци.
— Не мърдайте! Стойте мирно! — извика строго. Чимп застана мирно. Томас Молой, който се беше озовал зад него, застана още по-мирно.
— Е, къде са нещата? — поднови разпита младежът.
Може би дори след пълен разгром на бойното поле победеният генерал се поколебава за миг, преди да предаде оръжието си. Въпреки ясното съзнание, че единственият изход е да признаят, в първия момент двамата мошеници не отговориха. После Чимп забеляза изражението на Джон и побърза да каже:
— В Устършир са.
— Къде по-точно?
— На гарата.
— Как така на гарата?
— Чантата се намира в багажното отделение на гарата в Устършир — намеси се господин Молой. Тонът му беше доста бодър — внезапно му беше хрумнало, че положението не е съвсем безнадеждно и че все още има вероятност да стигнат до мирно споразумение. — А квитанцията е в джоба ти, млади момко.
Джон се облещи, сетне промърмори:
— Това е квитанция за чантата, която чичо ми е изпратил на гарата по шофьора.
— Разбира се. Предметите са в тази чанта.
— Какво? Какво говориш?
— Сега ще ти обясня — усмихна се господин Молой.
— Браво, приятелю! — прошепна Чимп, който също се беше пообнадеждил. Седна на леглото, а облекчението му беше толкова голямо, че мустаците му вече не изглеждаха оклюмали.
— Да, младежо — продължи Соупи, — ще ти обясня всичко. Време е да разбереш, че този твой чичо е най-големият хитрец в скъпата ви страна. Ако искаш да знаеш, и той е замесен в кражбата. Скъпият ти родственик все се тръшкаше, че не може да продаде фамилните ценности, че му трябват пари за различни проекти — я за киносалон в селото, я за игрище за голф. Решихме Чимпи уж да извърши обир, а после аз да платя вещите на господин чичо ти, който щеше да получи и сумата от застраховката. Той се съгласи, защото отначало ме мислеше за американски милионер, който колекционира антики за своя музей. После разбра, че го премятаме, и на свой ред започна да ни играе номера. Взе чантата от скривалището, в което Чимп я беше оставил, и я изпрати в багажното на гарата с намерението да я прибере, когато нещата се уталожат. Обаче шофьорът предал квитанцията на теб, а междувременно ти дойде тук, Чимпи те упои и те заключи на сигурно място…