Завари господин Молой на телефона.
— Какво правиш? — попита.
— Свиря на флейта — тросна се приятелят му.
— На кого се обаждаш?
— На Доли, щом си толкова любопитен. Трябва да й кажа, че ударът се е провалил, нали? И да й съобщи, след като хвърли толкова усилия, няма да получи цент, нали?
Чимп с отвращение изгледа съучастника си. Искаше му се да не е виждал господин Молой. Искаше му се никога повече да не го види. Искаше му се да не го вижда и в момента.
— Защо не заминеш да й го кажеш лично? — попита кисело. — След двайсет минути има влак за Лондон.
— Предпочитам да й го съобщя по телефона — отвърна Соупи.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Джон научава разни новини
I
На слънцето, което тази сутрин беше събудило от сън старшина Фланъри, не се наложи да направи същата услуга на господин Кармоди. Въпреки че беше заспал едва призори, той се събуди много рано. Душевният смут е по-ефикасен от будилник.
А господин Кармоди беше обзет от неописуем душевен смут. Предишната вечер му бяха нанасяли удар след удар, всеки по-жесток от предишния. Първо, шофьорът Болт му съобщи, че е дал фаталната квитанция на Джон. После Стърджис, дърдорейки обичайните си безсмислици, случайно спомена, че господин Молой знае местонахождението на бележката, след което обясни, че младежът е заминал с Доли Молой и оттогава никой не го е виждал. Накрая Джон не само не се появи за вечеря, ами се установи, че макар да минава полунощ, не е в жилището си.
След като за разлика от друг път закуси на две-на три, Лестър, който до късна нощ се беше навъртал около конюшнята, отново отиде там с надеждата, че племенникът му се е върнал. Но в жилището завари само Емили, която залая щом го видя. Той се залута из парка и в продължение на половин час броди по пътеките, а отчаянието му се задълбочаваше с всеки изминал миг. Сетне опънатите му нерви се обтегнаха до краен предел от поведението на помощник градинаря, който, изпълнен с ентусиазма на верен васал, като играчка на пружина отдаваше чест при всяко преминаване на господаря.
Господин Кармоди потърси спасение в кабинета си, където след около час го намери Джон.
Като видя племенника, когото смяташе за отвлечен, изпита радост и въодушевление.
— Джон! — възкликна и скочи от стола.
След миг въодушевлението му беше попарено от мисълта, че може би няма повод за радост. Може би Джон просто се прибира в къщи, след като мошениците са го упоили и са взели квитанцията. Не им е притрябвал, щом са получили бележката.
— Къде беше? — продължи не тъй възторжено. Младежът за миг се усмихна. Изражението му беше особено.
— Нощувах в „Стройни и здрави“ — отговори. — Нима си се разтревожил за мен?
— Не мигнах от безпокойство.
— Съжалявам. Доктор Туист е много гостоприемен и отказа да ме пусне.
Господин Кармоди се канеше да заговори, но навреме прехапа език. Внезапно осъзна, че положението му е много деликатно. В никакъв случай не биваше да се издаде, че знае истинската самоличност на господата Туист и Молой и на госпожица Доли, които за непосветения бяха почтени хора. Ето защо се престори, че новината не му е направила впечатление.
— Така ли? — попита с привидно безразличие.
— Да. Домакинът беше много гостоприемен — отвърна младежът. — И все пак не ми допадна.
— Така ли?
— Да. А може би бях предубеден към него, защото знаех, че той е извършил обира онази нощ.
Подобно на Рони Фиш по време на концерта господин Кармоди все повече се убеждаваше, че се е нагърбил с непосилна роля. Очевидно ролята изискваше в този момент да бъде изумен и той се помъчи да бъде на висота. Ахна, но толкова неубедително, че побърза да добави:
— Какво? Какво говориш? Доктор Туист ли?
— Доктор Туист.
— Но… Но…
— Дойде ти като гръм от ясно небе, а? — попита Джон и чичото едва сега забеляза, че поведението му е доста странно и някак заплашително. Може би впечатлението се създаваше от външния вид на младежа — брадата му беше набола, а очите му бяха зачервени. Ала господин Кармоди не обичаше да се самозаблуждава. Забеляза, че очите на Джон освен зачервени са и проницателни. И тъй като съвестта му беше гузна, реши, че племенникът му го гледа с укор. След секунди убеждението му се затвърди.
— Между другото — заговори Джон, — вчера Болт ме помоли да ти предам тази квитанция, обаче аз я пъхнах в джоба си и едва по-късно си спомних за нея.
Господин Кармоди в миг престана да се пита дали племенникът му го гледа с укор. Единственото, което изпитваше в този момент, бе въодушевление. Задъха се от вълнение и протегна треперещата си ръка. Сякаш отдалеч се чу да казва: