— Съмнявам се. По-вероятно е да се е довлякъл заради онова, което ти току-що ми съобщи. Вече ти казах и ще повторя, че за нищо на света няма…
— Добре, татко. Ще обсъдим този въпрос по-късно. Ако ти трябвам, повикай ме — ще бъда в градината.
Тъкмо когато излизаше, другата врата се отвори и господата Кармоди и Карол влязоха в дневната. Джон спря и се загледа към градината.
— Това Пат ли беше? — попита.
— Моля? — процеди полковник Уайвърн.
— Стори ми се, че зърнах Пат да излиза през остъклената врата.
— Дъщеря ми току-що отиде в градината — надуто обясни полковникът.
— Така ли? — промърмори Джон и понечи да последва девойката, но в този момент се разнесе гръмливият глас на господаря на дома.
— Е? — изрева той и възклицанието му беше като словесен пистолетен изстрел. Джон мигом забрави мечтите си и се върна към действителността, като за кой ли път осъзна, че животът е суров.
— О, да — отговори.
— Какво означава това „о, да“?
Джон се приближи до масата, без ни най-малко да се смути от изпепеляващия поглед на Уайвърн.
Една стара поговорка гласи: „Всяко зло за добро“. Има нещо положително в това да те упоят с приспивателно, да те заключат в стая със зарешетен прозорец, а храната да ти поднася старшина, когото само майка му може да обича — преживяването е отлична школа за един неуверен и стеснителен младеж и го подготвя за житейските битки. При последната си среща с човека с рунтавите вежди Джон беше загубил смелост, но сега някакви си вежди изобщо не го стряскаха. Беше закален сякаш бе преминал през леярна пещ.
— Сигурно си изненадан от посещението ни.
— Наистина съм изненадан, но неприятно.
— Чичо ми държи да разговаря с теб.
— Нямам никакво желание…
— Почакай да ти обясня…
— Повтарям, че нямам никакво желание…
— СЕДНИ! — заповяда Джон.
Полковникът се тръсна на стола, като че ли внезапно му бяха прерязали ахилесовите сухожилия. Стори го машинално, както повечето хора неволно се подчиняват, когато се обърнат към тях със заповеднически тон. Объркването му беше мимолетно — тъкмо възнамеряваше да попита наглия младеж с какво право му заповядва, последният продължи:
— Чичо ми е много разтревожен от онова, което се е случило в парка преди няколко седмици. Трагичните последствия от събитието не му дават покой.
Желанието да подхвърли нечовешки саркастична забележка и неспособността да намери най-подходящите думи попречиха на полковника да прекъсне нахалника. Вместо да го срази с унищожителен отговор, той само запелтечи нечленоразделно.
— Чичо ми осъзнава, че поведението му спрямо теб е било нетърпимо. Признава, че като те е сграбчил през кръста и те е използвал като щит, е действал импулсивно, за което сега съжалява. Оттогава все си блъска главата как да се сдобри с теб. Нали, чичо Лестър?
Господин Кармоди с усилие преглътна и едва чуто каза „Да“.
— Каза „да“ — преведе Джон, като че ли Лестър говореше на чужд език. — Той няма по-близък приятел от теб и мисълта за скарването ви не му даваше покой. Днес сутринта сподели с мен, че повече не издържа и ме попита как да постъпи. С радост го посъветвах, още по-радостен съм, че прие съвета ми. А сега той ще каже няколко думи… Чичо Лестър!
Господин Кармоди колебливо стана от стола. Изглеждаше тъкмо като човек, който всеки момент ще се раздели с хиляда паунда. Лицето му беше бледо и изопнато, а като заговори, гласът му трепереше:
— Уайвърн, аз…
— …реших… — подсказа му Джон.
— Реших, че при така създалите се обстоятелства…
— …е най-уместно… — суфлира младежът.
— …е най-уместно да…
Предварително подготвената реч се състоеше от още шейсет и три думи, но в този момент силите напуснаха мъченика Лестър Кармоди. Той остави някакво листче хартия на масата и тежко се отпусна на стола.
— Не проумявам… — възкликна полковникът, после видя какво представлява листчето и в този миг помпозните слова отлетяха от съзнанието му като отнесени от ураганен вятър. — Какво… какво е това?
— Възнаграждение за нанесени морални и материали щети — намеси се Джон. — Чичо ми смята, че е редно да го получиш.
Настъпи тишина. Полковникът взе чека и внимателно го разгледа, както естествоизпитател разглежда рядко срещано насекомо. Сключените му вежди се разделиха и се повдигнаха от учудване, което той не се постара да прикрие. Вдигна поглед към господин Кармоди, после отново се втренчи в чека.
— Господи! — възкликна, скъса на две хартийката, избухна в смях и протегна ръка. — Господи! — повтори. — Нима мислиш, че искам пари? Единственото ми желание бе да признаеш, че си негодник и убиец, и то се сбъдна. Знаеш ли колко бях самотен без приятел, с когото да си поговоря. Дори когато запалвах пура, твоята компания ми липсваше…