Младежът бе осенен от гениално хрумване:
— Разрешавате ли да му съобщя, че благодарение на убедителните ми аргументи за днес вие сте го освободили от задължението да мръзне под душа?
— Не, сър.
— Ще ми окажете неоценима помощ — настояваше Хюго. — Току-виж старецът се е размекнал и е удовлетворил молбата ми.
— Съжалявам, но студеният душ е задължителен. Когато правите физически упражнения и потта блика от всяка ваша пора…
— Спестете ми подробностите — с леден тон го прекъсна младежът. — Изглежда, че ще трябва да разчитам на моя такт и на очарователните ми обноски. Обаче хич не ми се ще да разговарям по делови въпроси с бедния ми чичо след онова, на което е бил подложен тази сутрин.
Издърпа ръкавелите си, изопна жилетката на костюма си и с решителни крачки напусна кабинета. Предстоеше му решителна схватка с човек, който през целия си живот беше заделял бели пари за черни дни и се бе превърнал в скъперник, и който поддържаше пагубната теория, че за младежите е по-добре да не разполагат с пари. По принцип Хюго беше непоправим оптимист, имаше весел нрав и винаги пееше, докато се излягаше във ваната, но този път беше изпълнен със съмнения относно изхода на мисията си. Обаче истинският представител на фамилията Кармоди е като булдог — намисли ли си нещо, непременно го изпълнява. Хюго реши да опита късмета си.
Упражняването на отпуснатите мускули, отпушването на херметически запечатаните пори и възстановяването на дейността на черния дроб, който отдавна е отказал да функционира, теоретично би трябвало да предизвиква върховно щастие. Ала на практика това не винаги се случва. Когато в отговор на подсвиркването на Хюго господин Кармоди се обърна, изражението му подсказваше, че е в отвратително настроение. Въпреки оздравителните процедури, които бе принуден да изтърпява през последните десет дни, той още не беше изпаднал в състояние на блаженство.
Настроението на Лестър Кармоди ни най-малко не се подобри, когато установи, че племенникът, когото смяташе за закрепостен на безопасно разстояние, ненадейно е изникнал до него.
— Къде го сееш, къде никне — промърмори и вместо поздрав попита: — С какво дойде до тук? — За миг пламналото му лице изчезна сред гънките на огромна носна кърпа, а когато отново се появи, бе изкривено от тревога. — Да не би… — Гласът му пресекна от вълнение. — Нали не си дошъл с големия автомобил?
Ужасяващото предположение би потресло дори човек със здрава психика. Разстоянието от Ръдж Хол до „Стройни и здрави“ и обратно възлизаше на четирийсет мили. Автомобилът „Декс-Мейо“ беше като ненаситен звяр, който на десет мили консумираше един галон бензин. А напоследък кожодерите продаваха един галон бензин срещу убийствената сума от шилинг и шест пенса. Следователно изминаването на разстояние от четирийсет мили означаваше за господин Кармоди загуба от шест шилинга, без да се смятат разхода на машинно масло и амортизацията на двигателя и гумите — прекалено висока цена за „удоволствието“ да види племенника, към когото никога не бе изпитвал особена симпатия.
— Не, не! — побърза да разсее страховете му Хюго. — Джон ми разреши да взема двуместната му кола.
— О! — с облекчение въздъхна чичото.
Настъпи неловко мълчание, нарушавано само от тежкото дишане на господин Кармоди. Хюго напразно се опитваше да измисли фраза, която да бъде едновременно тактична и съчувствена, и да му осигури благоразположението на стария скъперник. Прехвърли на ум няколко варианта. „Чичо, изглеждаш страхотно“. Не, не става. „Чичо, как постигна този прекрасен тен?“ В никакъв случай! Подходът е напълно погрешен! Внезапно му хрумна подходящата дума и побърза да я използва:
— Чичо, изглеждаш в отлична форма.
Вместо отговор господин Кармоди изпръхтя като бивол, който с усилие излиза от мочурище. Хюго се питаше как да изтълкува възклицанието. Ала той беше съобразителен младеж и разбираше, че е глупаво да се надява добротата да бликне като гейзер от сто и десет килограмовия чичо, който току-що е бил подложен на безмилостни физически упражнения. Налагаше се да прояви търпение и блестящо да изиграе ролята на любезен племенник, изпълнен със съчувствие към изтерзания си родственик.
— Ала сигурно ти е било трудно, много трудно — продължи. — Представям си какъв кошмар са тези упражнения, студени душове и безвкусни пържоли. Разбирам, че си подложен на ужасно изпитание. Възхищавам се от стоицизма ти. Само силните духом могат да издържат жестокия режим. Да, иска се силен характер. Точно така, характер. Мнозина биха се отказали още на втория ден…