— Май не си особено изненадан — разочаровано измърмори Хюго.
— Не съм на себе си от удивление — поправи го Джон. — Разкажи ми всичко, без да спестяваш подробностите.
Хюго, който беше пуснал ръкава му, отново посегна към него, сякаш допирът го вдъхновяваше.
— Цялата бъркотия започна със сватбата на Бесъмър. Той е прислужникът на Рони, за когото наскоро ти разказах.
— Да, спомням си. Спомена, че бил надарен от природата с големички уши.
— Досущ крила на аероплан са. Но това не му попречи вчера да се ожени. Сватбената церемония се състоя в апартамента на Рони.
— Така ли? Колко интересно.
Хюго тежко въздъхна и продължи:
— Знаеш как се чувства човек по време на подобни събития, старче. Когато присъстваш на сватба, дори на сватбата на грозник като Бесъмър, неминуемо се размекваш. А може би съм станал сантиментален от червеното вино. Предупредих Рони, че тази напитка е много коварна. Обаче той заяви — с пълно право, признавам — че много се лъжа, ако си мисля, че ще почете с шампанско един неблагодарен тип, който без капчица съжаление изоставя господаря си. Ето защо по време на празненството се наливахме с евтино червнено вино, в резултат на което след около час изведнъж почувствах нещо.
— Какво?
— Ами… някаква тежест и горчивина. Сякаш всички скърби и нещастия на света се бяха разпростряли пред погледа ми.
— Сигурно ти е прилошало от омарите.
— Възможно е — съгласи се Хюго. — Но все пак мисля, че е от черненото вино. Както си седях и тъгувах за цялата човешка раса, съжалението ми се съсредоточи върху Пат.
— Че защо ще я съжаляваш?
— Разбираш ли, ненадейно си спомних как Пат въпреки старанията ми отказва да ти обърне внимание и в този миг се досетих, че го прави заради мен. Някакъв глас сякаш ми прошепна, че единствената причина тя да не желае да те погледне дори с далекоглед, е, защото години наред тайно е копнеела за мен.
— Божичко, това пък откъде ти хрумна?
— Като се замисля, отново разбирам, че причината е във виното и в сантименталната атмосфера. И знаеш ли какво направих, старче? Седнах и съчиних писмо до Пат, с което й предложих да се омъжи за мен. Бях изпълнен с невъобразимо състрадание към бедната девойка…
— Защо ще я съжаляваш? Още не се е омъжила за теб, нали?
— После благоразумието ми надделя. Хрумна ми преди да пусна писмото да се поразходя и да обмисля решението си. Оставих запечатания плик на бюрото на Рони, взех си шапката и отидох в Хайд Парк. Скоро чистият въздух помогна на главата ми да се избистри и разумът отново се възкачи на престола си. Разбрах, че едва не съм извършил най-голямата глупост през живота си. В интерес на бъдещата ми кариера бе да избягвам обвързването и да се посветя на делото на живота си, а ето, че най-съзнателно бях предложил брак на една жена. Не мисли, че имам нещо против Пат. Напротив. Винаги сме били добри приятели и ако бях принуден да се оженя, изборът ми щеше да падне именно върху нея. Разбираш ли, старче, по принцип не желая да се обвързвам точно сега.
Хюго млъкна и се загледа в реката, сякаш се питаше дали да не се хвърли във водите й. След няколко секунди се обърна към Джон и продължи:
— Докато хвърлях на патиците в езерото Сърпънтайн парченца от сватбената торта, стигнах до съдбоносно решение и хукнах обратно към апартамента на Рони, за да скъсам писмото. Ала пликът го нямаше на бюрото. Майката на младоженката, яка кривогледа дебелана, която се тъпчеше с остатъците от сватбеното пиршество, най-невъзмутимо ме осведоми, докато дояждаше омарите с майонеза, че е наредила на Бесъмър на път за гарата да пусне писмото.
— Добре си се наредил — отбеляза Джон.
— Наистина, старче — съгласи се Хюго. — Знаех, че младоженците ще прекарат медения си месец в Бексхил, затова веднага взех такси и обещах на шофьора двойно по-голямо възнаграждение, ако за пет минути стигнем до гара „Виктория“. Човекът направи всичко възможно, но закъсняхме с няколко секунди. Като изтичах на перона, влакът за Бексхил тъкмо тръгваше. Бесъмър се беше надвесил от прозореца на първия вагон и се мъчеше да отвърже бялата атлазена обувка, която някой шегаджия беше прикрепил към дръжката на вратата. Облегнах се на рамото на някакъв носач и разбрах, че това е краят.
— Какво направи после?
— Върнах се в апартамента на Рони и прегледах разписанието, за да проверя кога е следващият влак за Ръдж. Известно ли ти е, драги мой, че нашето загубено село е почти откъснато от света? Бях изпуснал влака в пет и шестнайсет, а следващият заминаваше чак в девет и двайсет. Реших да похапна и така се унесох в мисли, че изпуснах и последния влак. Накрая се качих на товарния, дето тръгва в три през нощта. Не ми се ще да те занимавам с описание на кошмарното пътуване; ще ти кажа само, че когато най-сетне пристигнах в Ръдж, се понесох като стрела към дома на Пат. Възнамерявах да пресрещна пощальона и да го помоля да ми върне писмото.