Жените бяха наблюдавали разбиването на втория мерцедес с мрачен интерес и огромно облекчение, което обаче беше твърде краткотрайно. Те се обърнаха напред и втренчиха ужасени погледи в стремително приближаващата постройка.
— Не можем ли да направим нещо? — попита Хала.
— Готов съм да изслушвам предложенията ви — отвърна веднага Пит. Той замълча, докато се опитваше да избегне клас от малки скиори, като премина през една пряспа и сви встрани от тях. Основната маса скиори, които бяха чули или видели разбиването на мерцедеса, излязоха от вцепенението си при вида на корда, който прелетя като ракета край тях.
От горния край на седалковия лифт бяха предупредили по телефона за двете устремени надолу коли и ски инструкторите бяха извели по-голямата част от множеството далеч от района на базата. В дясно от ски центъра имаше плитко замръзнало езерце. Пит се надяваше, че ще може да насочи корда в тази посока и да връхлети върху леда, който щеше да се пропука и колата да спре, затънала до стъпенките във водата. Единственият проблем беше, че наблюдаващите хора неволно бяха образували коридор, който водеше към ресторанта.
— Мисля, че план пет няма — заяви Джордино, като се приготвяше за удара.
— Съжалявам — каза Пит. — Запасите се изчерпаха.
Лили и Хала гледаха безпомощни и ужасени. После се снишиха под преградата, която се намираше зад седалката на шофьора, затвориха очи и се вкопчиха една в друга.
Пит настръхна, когато се блъснаха в няколко дълги стелажа, върху които имаше ски и щеки. Ските сякаш експлодираха и полетяха във въздуха като клечки за зъби. За момент кордът заприлича на погребан под тях, но после си проби път, полетя нагоре по бетонното стълбище, подмина ресторанта и нахлу в дневния бар през дървената стена, като я направи на трески.
Помещението беше изпразнено, с изключение на пианиста, който седеше вцепенен пред клавишите и един от барманите, който беше предпочел сам да се погрижи за себе си и като обезумял се шмугна зад барплота в момента, когато кордът нахлу с гръм и трясък в залата, пробивайки си път през море от столове и маси.
Автомобилът насмалко щеше да изхвръкне през насрещната стена и да падне от втория етаж. Като по чудо изчерпал инерцията си, полуразбитият „Корд“ спря внезапно и през стената остана да стърчи само изкривената до неузнаваемост предна броня. Барът изглеждаше така, сякаш е бил подложен на унищожителен артилерийски огън.
Като се изключи съскането на радиатора и пукането на прегрятия двигател, в помещението цареше призрачна тишина. Пит беше ударил главата си в рамката на предното стъкло и от раната на челото му по лицето му се стичаше кръв. Той погледна към Джордино, който седеше втренчил поглед в стената и изглеждаше като вкаменен. Пит се обърна и погледна към жените отзад. По лицата и на двете се четеше неизречен въпросът „Все още ли сме живи?“, но иначе изглеждаха добре.
Барманът на се виждаше, свит зад барплота и Пит се обърна към пианиста, който седеше вцепенен на трикрако столче. На главата му се мъдреше бомбе, а пепелта на цигарата, която беше увиснала в ъгълчето на устата му, дори не беше паднала. Той стоеше вдървено, а ръцете му бяха застинали над клавишите като в стопкадър от анимационен филм. Потресен, той се пулеше срещу окървавеното привидение, което му отвърна с безумна усмивка.
— Прощавайте — учтиво каза Пит. — Можете ли да ми изсвирите „Отнеси ме на луната“?
Част трета
Лейди Фламбъро
30
19 октомври 1991 година
Уксмал, Юкатан
Каменната зидария на внушителната постройка отразяваше призрачния блясък на батареята от многоцветни прожектори. Стените на огромната пирамида бяха обагрени в синьо, а Храмът на заклинателя на върха бе облят от оранжева светлина. Лъчите на червени прожектори обхождаха широкото стълбище нагоре и надолу и създаваха илюзия за стичаща се кръв. Горе върху покрива на храма стоеше изправена дребна фигура, обкръжена от бял ореол.