— Добър вечер, господа. Добре дошли на борда на „Лейди Фламбъро“. Аз съм капитан Оливър Колинс.
Чиновниците останаха странно смълчани и Колинс и Фини озадачено се спогледаха. После мъжът с работния комбинезон излезе напред и бавно започна да го съблича. Под него се показа бяла униформа със златисти сърмени пагони и акселбанти, точно копие на онази, която носеше Колинс. След това свали сламената шапка и сложи на нейно място бяла униформена фуражка.
Обикновено невъзмутимият Колинс за момент загуби самообладание. Имаше чувството, че стои пред огледало. Непознатият лесно би могъл да мине за негов брат близнак.
— Кой сте вие? — попита Колинс. — Какво става тук?
— Няма нужда от име — каза Сюлейман Азис Амар с обезоръжаваща усмивка. — Аз поемам командването на вашия кораб.
34
Изненадата е ключът към успеха на всяка подмолна операция. А изненадата при превземането на „Лейди Фламбъро“ беше пълна. Като се изключат капитан Колинс, първият помощник-капитан Фини и смаяният домакин, които бяха завързани, със запушени усти и поставени под строга охрана в каютата на Фини, никой от останалите офицери или екипажа нямаше ни най-малка представа, че техният кораб е похитен.
Амар беше избрал момента с точност до секунда. Само дванадесет минути по-късно на борда се появиха истинските уругвайски митнически инспектори. Гримиран и дегизиран така, че приликата му с Колинс беше почти пълна, той ги посрещна като свои стари познати. Мъжете, които лично бе избрал да играят ролите на Фини и домакина, стояха настрана. И двамата бяха опитни морски офицери и имаха забележителна прилика с хората, чиито роли изпълняваха. На разстояние по-голямо от три метра, малцина от членовете на екипажа биха забелязали разликите в лицата им.
Уругвайските чиновници издадоха документ за митнически преглед на кораба и скоро си тръгнаха. Амар нареди на втория и третия помощник на Колинс да се явят в неговата каюта. Това щеше да бъде първата и най-решаваща за него проверка. Ако той успееше да ги заблуди, без да предизвика съмнение, техните безценни услуги на неволни съучастници щяха да му помогнат в следващите двадесет и четири часа да изпълни сложния си план.
Гримирането на Амар така, че да изглежда като Дейл Лемке, пилотът на полет 106 на „Небюла“, не беше труден процес. Той лесно беше свалил гипсова отливка от лицето на Лемке, след като го беше убил. Да се предреши обаче така, че да мине за капитана на „Лейди Фламбъро“, беше доста по-различно. Той беше принуден да работи само по осем снимки на Колинс, получени от един от агентите му във Великобритания малко след като му се беше обадил. Освен това наложи му се да си инжектира специално химическо съединение, което подсили гласа му и му придаде същата височина като тази от записите на гласа на Колинс.
Той нае опитен художник, който да извае скулптурен портрет на лицето на Колинс по снимките. От скулптурата бяха отлети позитивна и негативна форма. След това между формите беше вкаран под налягане естествен латекс оцветен така, че да прилича на цвета на кожата на капитан Колинс. Той беше оставен да желира и впоследствие изпечен. Амар почисти и внимателно оформи маската от латекс, като използваше смес от каучук и восък, за да пресъздаде и най-незначителните промени в лицевата конструкция.
После Амар постави протези от пенопласт на мястото на носа и ушите и нанесе грима. Най-накрая добави подходящо оцветена, подстригана и сресана перука, контактни лещи, които отговаряха на цвета на очите на Колинс, както и зъбни капачки и терористът заприлича досущ на капитана на луксозния туристически кораб.
Амар не разполагаше с време да проучи задълбочено личността на капитана или да заучи характерните му жестове и обноски. Той едва успя да премине съкратен курс, който му даде представа какво включват задълженията на капитана на борда и да запамети имената и лицата на офицерите на кораба. Нямаше друг избор, освен да се измъкне от това трудно положение с измама, като правилно предполагаше, че екипажът няма никаква причина да прояви недоверчивост към него. Щом двамата офицери влязоха в капитанската каюта, Амар незабавно се постара да наклони везните в своя полза.
— Господа, моля да ме извините, че нито звуча, нито изглеждам в най-добрата си форма, но съм пипнал грип.
— Да изпратя ли да повикат корабния лекар? — попита вторият помощник Хърбърт Паркър, мъж в отлична физическа форма, загорял от слънцето, с гладко момчешко лице, което сякаш виждаше бръснач единствено в събота вечер.