Колинс се взря изпитателно в лицето на Амар, което беше точно копие на неговото, за да открие дали той не лъже, но в очите на арабина се четеше непресторена искреност. Капитанът не можеше да знае, че Амар умее майсторски да мами.
— В противен случай обаче не бихте се поколебали да избиете екипажа ми.
— И вас, разбира се.
— Какво искате от мен?
— Всъщност от вас самия нищо. Мистър Паркър и мистър Джоунс нито за миг не се усъмниха, че аз съм Оливър Колинс. Нуждая се обаче от услугите на първия помощник-капитан Фини. Трябва да му наредите да се подчинява на моите команди.
— Защо Фини? — попита Колинс.
— Отворих шкафа с документите в каютата ви и прочетох личните досиета на офицерите. Фини познава водите в района.
— Не разбирам накъде клоните.
— Не можем да си позволим да рискуваме и да поискаме лоцман — обясни Амар. — Утре, след като се стъмни, Фини ще поеме щурвала и ще преведе кораба през пролива в открито море.
Колинс спокойно обмисли чутото. После бавно поклати глава.
— Разберат ли пристанищните власти за случилото се тук, те ще блокират входа на пристанището, независимо дали заплашвате да убиете намиращите се на борда хора, или не.
— Един кораб без светлини може да се измъкне в тъмна нощ — увери го Амар.
— Колко далеч очаквате да стигнете? Докато се съмне, няма да има патрулна лодка в радиус на сто мили наоколо, която да не успее да ви залови.
— Те няма да ни открият.
Колинс доби леко озадачен вид.
— Та това е лудост. Кораб като „Лейди Фламбъро“ не може да се скрие.
— Съвсем вярно — каза Амар. По устните му беше започнала да играе студена, многозначителна усмивка. — Но аз мога да го направя невидим.
Джоунс, приведен над бюрото в каютата си, нахвърляше бележки за церемонията по посрещането, която щеше да се състои сутринта, когато Паркър почука на вратата и влезе. Той изглеждаше уморен, а униформата му беше подгизнала от пот.
Джоунс се извърна и погледна към него.
— Свърши ли дежурството ти по товаренето?
— Да, слава богу!
— Какво ще кажеш за една глътка преди лягане?
— Чашка от твоето хубаво шотландско малцово уиски?
Джоунс стана и извади от шкафа бутилка. Той напълни две чаши и подаде едната на Паркър.
— Е — каза той, — погледни на станалото така. Все едно си бил освободен от вахта по малките часове.
— Бих предпочел това, пред прехвърляне на товар на борда — изнурено заяви Паркър. — Ами ти?
— Дежурството ми приключи преди малко.
— Нямаше да те безпокоя, ако не бях видял, че илюминаторът ти свети.
— Останах да поработя до по-късно, за да съм сигурен, че утре всичко ще мине като по ноти.
— Не можах да открия Фини, а имах нужда да поговоря с някого.
Едва сега Джоунс забеляза объркването в очите на Паркър.
— Какво те притеснява?
— Току-що приехме най-странния товар, който някога е бил прехвърлян на борда на туристически кораб.
— Какво натоварихте? — попита Джоунс, чието любопитство беше разпалено.
Паркър стоеше без да помръдне и само поклащаше глава.
— Бояджийски материали и оборудване. Въздушни компресори, четки, валяци и петдесет варела, за които предположих, че са пълни с боя.
Джоунс не можа да се сдържи и попита:
— Какъв цвят?
Паркър поклати глава.
— Не мога да кажа. Надписите по варелите бяха на испански.
— В това няма нищо странно. Вероятно компанията иска да бъдат под ръка за следващия ремонт на „Лейди Фламбъро“.
— Това е само половината. Натоварихме огромни рула полиетиленово фолио.
— Фолио?
— И големи талашитени плоскости — продължи Паркър. — Сигурно сме натоварили километри фолио. Едва успяхме да го прекараме през вратите за зареждане. Изгубихме цели три часа само докато се опитвахме да го подредим.
Джоунс присви очи и се загледа в чашата си.