— Аллах наистина е милостив — каза Амар, който все още не можеше да повярва.
— Да, той изпрати мухата право при паяка — злобно изрече Ибн — и отново ти дава възможност да я убиеш в името на Ахмад Язид.
С настъпването на мрака преваля лек тропически дъждец, който прочисти небето и отмина на север. Лампите по улиците на Пунта дел Есте и по корабите започнаха да светват една след друга, хвърляйки трепкащи отражения върху водната повърхност.
На сенатора Пит му се струваше странно, че в далечината се вижда само силуетът на „Лейди Фламбъро“, който се открояваше на фона на ярко осветения кораб, хвърлил котва недалеч от него. Светлините му не бяха запалени, а палубата беше пуста, установи той, докато голямата моторница заобикаляше носа му, за да хвърли котва до корабната стълба.
С дипломатическо куфарче в ръка, сенаторът пъргаво скочи на тясната площадка. Едва беше изкачил две стъпала, когато моторницата зави и се насочи обратно към кея. Той стигна до палубата и разбра, че е съвсем сам. Имаше нещо ужасно нередно. Първата му мисъл беше, че е сбъркал и се е качил на друг кораб.
Единствените звуци, които говореха за признаци на живот, бяха някакъв глас, който се разнасяше от разговорната уредба някъде в надстройката и бученето на генераторите дълбоко във вътрешността на корпуса.
Той се обърна, за да извика на моторницата да се върне, но тя беше твърде далеч, за да чуят гласа му през шума на уморения стар дизелов двигател. Изведнъж от мрака изникна фигура, облечена в черен гащеризон, с автомат, насочен към корема на сенатора.
— Това ли е „Лейди Фламбъро“? — попита сенаторът.
— Кой си ти? — долетя до него шепот. — Какво правиш тук?
Постовият държеше автомата без да трепне и наблюдаваше сенатора наклонил леко глава, докато той обясняваше причините за присъствието си.
— Сенатор Джордж Пит, казваш. Американец. Не те очаквахме.
— Президентът Хасан е уведомен за пристигането ми — нетърпеливо заяви сенаторът. — Моля, свалете оръжието си и ме отведете при него.
На ослепителната светлина, която идваше от брега, се виждаше как очите на постовия проблясват подозрително.
— Има ли някой друг с теб?
— Не, сам съм.
— Трябва да се върнеш на брега.
Сенаторът кимна с глава към отдалечаващата се моторница.
— Лодката, с която дойдох, замина.
Постовият обмисли създалото се положение. Най-сетне свали автомата, тръгна безмълвно по палубата и застана встрани от една врата. Той протегна свободната си ръка и кимна към куфарчето.
— Оттук — тихо каза той, като че ли това беше някаква тайна. — Дай ми куфарчето си.
— Това са официални документи — категорично заяви сенаторът. Той стисна здраво дипломатическото си куфарче с две ръце и бързо мина край постовия.
Пред него се изпречи тежка черна завеса. Сенаторът я отметна и се озова в нещо средно между бална зала и салон за хранене с площ около две хиляди квадратни метра. Огромното помещение беше обзаведено и подредено да изглежда като стая в средновековна господарска английска къща. Малка група от хора, някои прави, а други насядали, облечени в делови костюми или моряшки униформи, едновременно обърнаха глави към него и го загледаха, като че ли беше топка в тенис мач.
Покрай стените бяха разположени деветима мъже, мълчаливи, със сериозни лица, мъже, облечени в еднакви черни гащеризони и обуща за крос в същия цвят. Всеки от тях държеше в ръцете си преметнат през рамо автомат и бавно местеше дулото напред-назад по редиците от насилствено превърнатите в тяхна публика хора.
— Добре дошли — прозвуча през усилвателната уредба гласът на една фигура, застанала на подиума. Мъжът по нищо не се отличаваше от останалите, ако не се брои малката маска на клоун, която скриваше лицето му. Но с това клоунадата свършваше.
— Представете се, ако обичате.
В погледа, който сенаторът му отправи, се четеше объркване.
— Какво става тук?
— Ще ви помоля да отговорите на въпроса ми — с ледена учтивост заяви Амар.
— Сенатор Джордж Пит, от Конгреса на Съединените щати. Тук съм, за да разговарям с египетския президент Хасан. Казано ми бе, че се намира на борда на този кораб.
— Ще откриете президента Хасан седнал на първия ред.
— Защо тези мъже държат всички под прицел?