Амар се престори на отегчен, но търпелив.
— Е, сенаторе, мислех си, че това е очевидно. Без да си давате сметка, вие пристигнахте тъкмо когато завзехме кораба, за да го отвлечем.
Сенаторът Пит бе обхванат от все по-нарастващо недоумение. В него плахо започнаха да се надигат кълновете на сковаващ страх. Той тръгна като хипнотизиран напред, подмина капитан Колинс и неговите офицери и се взря в пребледнелите лица на президентите Хасан и Де Лоренцо. После изведнъж спря и втренчи поглед в изпълнените с ужас очи на Хала Камил.
В този момент той осъзна, че някои от присъстващите щяха да срещнат тук смъртта си.
Сенаторът безмълвно прегърна Хала през рамото. Внезапно цялото му същество бе обладано от ярост.
— За бога, давате ли си сметка какво вършите?
— Много добре знам какво върша — каза Амар. — Аллах ми помагаше на всяка стъпка от пътя. Както казват играчите на покер у вас, той направи пода още по-желан, като вдигна залозите с внезапната поява на генералния секретар на Обединените нации, а сега и на изтъкнат сенатор от Съединените щати.
— Допуснали сте грешка, която ще ви струва скъпо — предизвика го дръзко сенаторът. — Не ще можете да се измъкнете живи оттук и да се хвалите с това, което сте направили.
— О, но аз мога и ще го направя.
— Невъзможно!
— Напротив — заяви Амар. В гласа му се долавяше зловеща решимост. — Скоро сам ще се убедите в това.
36
Никълс беше облякъл балтона си и прибираше книжа в дипломатическото си куфарче преди да си тръгне към дома, когато секретарката надникна през отворената врата на кабинета му.
— Пристигна един господин от Лангли, който носи пратка.
— Покани го да влезе.
В кабинета влезе агент от ЦРУ, когото Никълс познаваше, със старомодна кожена чанта от типа, използван от счетоводителите.
— Пристигаш навреме, Кийт — каза Никълс. — Тъкмо си тръгнах към къщи.
Кийт Фаркуър имаше буйни мустаци, гъста кестенява коса и носеше очила с рогови рамки. Едър, делови мъж с вечно замислен поглед, той беше, по мнението на Никълс, от онзи тип агенти, които съставляваха гръбнака на Централното разузнавателно управление.
Фаркуър седна на един стол без да чака покана, постави чантата на коленете си и набра правилната комбинация от числа, която освобождаваше езичето на заключалката и прекъсваше веригата на малкия запалителен експлозивен заряд, поставен вътре. Той извади тънка папка и я постави на писалището пред Никълс.
— Мистър Броган ми нареди да ви предам, че това, което със сигурност знаем за Ахмад Язид е твърде малко. На практика липсват всякакви официални писмени документи касаещи раждането му, неговите родители и родословие, образованието му, брак, деца или съдебни процедури, било то криминални или граждански, възбуждани срещу него. По-голямата част от онова, което нашият отдел, отговарящ за Близкия Изток, успя да събере, представлява сведения от хора, които са го познавали. За нещастие, повечето от тях, по една или друга причина, са се превърнали във врагове на Язид. По тази причина разказите им не са съвсем обективни.
— Вашият отдел по психология състави ли биографичен профил? — попита Никълс.
— Това, което съставиха, звучи доста общо. Да се добере човек до Язид е също толкова трудно, колкото и да се проникне в пустинна пясъчна буря. Поради засилените мерки за сигурност той е обгърнат в тайнственост. Интервютата, които журналистите са взели от хората около него, се посрещат със скептицизъм и неопределено повдигане на рамене.
— И това само подсилва миража — заключи Никълс.
— Мистър Броган използва същите думи, за да опише Язид — усмихна се Фаркуър. — Загадъчен като мираж.
— Благодаря, че ми донесе досието — каза Никълс. — Кажи на всички, които са участвали в съставянето му, че съм им задължен.
— Готови сме да направим всичко, за да останат нашите клиенти доволни. — Фаркуър затвори чантата, щракна заключалките и без да бърза се запъти към вратата. — Приятна вечер.
— На теб също.
Никълс позвъни на секретарката си. Тя се появи облечена в палто, с чанта в ръка.
— Мога ли да направя още нещо за вас, преди да си тръгна? — попита притеснено тя, като се боеше, че ще бъде помолена да работи извънредно трета вечер по ред.
— Ще бъдеш ли така добра да позвъниш на съпругата ми? — попита Никълс. — И да й кажеш да не се притеснява. Ще успея за официалната вечеря, но ще се забавя около половин час.