— Нито един уважаващ себе си археолог не би възприел сериозно това, което твърдиш — каза Лили.
Джордино се ухили.
— Това е, защото се страхуват да заложат на карта скъпоценната си репутация.
Сандекър погледна към Йегър.
— Нека да опитаме още веднъж.
Йегър погледна към Пит.
— С кои крайбрежни ивици искаш да се заема?
Пит потърка брадичката си. Даде си сметка, че отдавна би трябвало да се избръсне.
— Започни от фиорда край Гренландия и продължавай на юг до Панама. — Той замълча замислен и с любопитство огледа изображението на морската карта. — Трябва да е там някъде.
37
Капитан Оливър Колинс почука с пръст барометъра на мостика и присви очи, за да види стрелката, която крайбрежните светлини едва огряваха. Барометърът показваше хубаво време и капитанът изруга под носа си. Да имаше една буря сега, мислеше си той, корабът нямаше да може да напусне пристанището. Капитан Колинс бе първокласен моряк, но слаб познавач на човешката душа.
Сюлейман Азис Амар щеше да заповяда „Лейди Фламбъро“ да отплава дори и в разгара на ураган със скорост деветдесет възела.
Амар седеше напрегнат на капитанското място зад прозорците на мостика и избърса потта от врата си, която беше започнала да капе от брадата му. Маскировката бе цяло мъчение във влажния климат, както и ръкавиците, които постоянно носеше, но той стоически понасяше тези неудобства. Ако отвличането се провалеше и той успееше да избяга, международните разузнавателни служби никога нямаше да могат да го идентифицират било то чрез свидетели, или по отпечатъци от пръсти.
Един от неговите хора бе поел щурвала и гледаше очаквателно към него през тъмния мостик. Други двама пазеха вратите, водещи към мостика. Техните пистолети бяха насочени към Колинс и първи офицер Фини, който стоеше до кормчията на Амар.
Приливът бе дошъл и корабът започна да се върти около котвата си, докато носът му не се насочи към залива. Амар за сетен път огледа с бинокъла си пристанището и доковете и след това направи знак на Фини, докато говореше по едно малко радио.
— Сега — нареди той — вдигайте котва и организирайте групите за принудителен труд.
Със сгърчено от гняв лице Фини погледна умоляващо към Колинс за някакъв знак за съпротива. Но капитанът сви леко рамене и първият офицер неохотно подаде команда за вдигане на котвата.
Две минути по-късно котвата, от която капеше тиня от дъното на пристанището, се появи от тъмната вода и бе прикрепена здраво към шлюза. Кормчията стоеше до щурвала, но не се помръдна въобще, за да хване ръкохватките. При съвременните кораби ръчното управление се използва главно при бурно време и когато корабът се командва от лоцмани при влизане и излизане от пристанище. Фини бе този, който направляваше кораба и регулираше скоростта от един пулт, свързан чрез оптични влакна с автоматичната система за управление на кораба. Той следеше зорко също така и екрана на радара.
Веднага щом корабът напусна пристанището, рулят бе поставен на автопилот и позвъняването по телеграфа за „Бавен напред“ до главния инженер в машинното бе започнало бързо да се превръща по-скоро в традиция, отколкото в необходимост.
Движейки се подобно на привидение в тъмнината на нощта, като очертанията му се виждаха само когато препречваха пътя на светлините от отсрещния бряг, „Лейди Фламбъро“ се плъзгаше през изпълненото с кораби пристанище, неразличим и незабележим. Дизеловият му двигател тихо боботеше, докато големите гребни винтове от бронз пореха водата.
Подобно на призрак, който пипнешком търси пътя си между паметните плочи на гробище, корабът закриволичи около другите закотвени кораби и зави в тесния канал, който водеше в открито море.
Амар вдигна телефона на мостика и се обади в свързочната стая.
— Има ли нещо? — попита кратко той.
— Все още нищо — отговори човекът, който следеше радиочестотите на уругвайските крайбрежни патрулни катери.
— Прехвърли всички сигнали към високоговорителите на мостика.
— Слушам.
— Един малък съд пресича курса ни точно пред носа — съобщи Фини. — Трябва да му дадем път.
Амар опря дулото на автоматичния си пистолет в долната част на черепа му.