След това нощта утихна.
След по-малко от час полковник Хосе Рохас, главен координатор на специалните сили за сигурност на Уругвай, стоеше изправен като струна пред група офицери в бойна униформа. След като бе завършил военното училище в родината си, той бе специализирал при пехотната кралска гвардия на Англия и от тях бе възприел старомодния навик да носи офицерски бастун.
Той се надвеси над една маса, върху която имаше един макет на пристанището Пунта дел Есте и се обърна към събралите се хора.
— Ще организираме три групи за претърсване, които ще патрулират в пристанището, като се въртят на осемчасови смени — започна той, като удряше драматично с бастуна по дланта на ръката си. — Нашата задача е да бъдем в постоянна бойна готовност като резервен отряд в случай на терористично нападение. Съзнавам, че ще ви е трудно да изглеждате незабележими, но все пак се старайте. Нощно време стойте по тъмните места, а през деня избягвайте оживените улици. Не искаме да плашим туристите и да им създаваме впечатление, че Уругвай е полицейска държава. Някакви въпроси?
Лейтенант Едуардо Васкес вдигна ръка.
— Полковник?
— Да, Васкес.
— Какво трябва да правим, ако срещнем някой, който изглежда подозрителен?
— Няма да предприемате никакви действия, само ще докладвате за него. Вероятно може да се окаже, че той е един от агентите за международна сигурност.
— Ами ако той изглежда въоръжен?
Рохас въздъхна.
— Тогава ще знаете, че той е агент от силите за сигурност. Оставете международните инциденти на дипломатите. Ясно ли е на всички?
Нямаше вдигнати ръце за повече въпроси.
Рохас освободи хората и влезе във временния си офис в сградата на началника на пристанището. Той се спря до една кафе машина, за да си налее чашка кафе. В този момент неговият помощник се приближи.
— Капитан Флорес от военноморските служби попита дали ще можете да се срещнете с него на долния етаж.
— Каза ли защо?
— Каза само, че е спешно.
Тъй като се опасяваше, че ще разлее кафето си, ако тръгне надолу по стълбите, Рохас предпочете асансьора. Флорес, безупречен в бяла военноморска униформа, го поздрави на първия етаж, но не даде никакво обяснение, докато водеше Рохас през улицата до един голям навес, който подслоняваше катерите на крайбрежната спасителна служба. Вътре група мъже разглеждаха няколко смачкани предмета, които заприличаха на полковника на отломки от лодка.
Капитан Флорес го представи на Кавес и неговия син.
— Рибарите току-що донесоха тези отломки, които са открили в протока — обясни той. — Според тях някаква яхта е била блъсната от голям кораб и потънала.
— Защо специалните сили за сигурност трябва да се занимават с някаква катастрофа с яхта? — попита Рохас.
Началникът на пристанището, мъж с подстригана глава и наежен мустак, проговори:
— Може да се окаже, че това е голяма катастрофа, която би помрачила икономическата среща на върха. — Той направи пауза и добави: — Спасителните катери са вече на местопроизшествието. Засега не са открити оцелели.
— Идентифицирахте ли яхтата?
— Върху една от счупените дъски, които мистър Кавес и неговият екипаж извадили от водата, има табелка с името й. Яхтата се е казвала „Лола“.
Рохас поклати глава.
— Аз съм войник. Увеселителните яхти не са ми познати. Трябва ли това име да ми говори нещо?
— Яхтата е била наименувана на името на съпругата на Виктор Ривера — отговори Флорес. — Познаваш ли го?
Рохас се вдърви.
— Познавам говорителя на нашата Камара на депутатите. Яхтата е била негова?
— Регистрирана на неговото име — кимна Флорес. — Ние вече се свързахме с неговата секретарка в дома й. Не й дадохме никаква информация, разбира се. Просто попитахме къде можем да намерим мистър Ривера. Тя каза, че той е на борда на яхтата си, където организирал прием за аржентинските и бразилските дипломати.
— Колко са били? — попита Рохас с надигащ се в него страх.