— Този пластмасов мехур — каза Пит — представлява акрилна сфера с дебелина над дванадесет сантиметра.
— Много обичам да се излежавам на палубата под слънцето и да махам за довиждане на някой, който отива да се гмурка с тази джунджурия — мърмореше Стюарт, докато излизаше през вратата.
— Харесва ми — каза мрачно Джордино. — Няма и капчица такт, но все пак ми харесва.
— Вие двамата имате нещо общо — каза Пит, като се хилеше.
Гън постави на „стоп кадър“ записаната от сонара видеолента и започна внимателно да разучава застиналото изображение. След това вдигна нагоре очилата си и отново фокусира погледа си:
— Корпусът изглежда цял. Няма следи от разкъсване. Защо, по дяволите, е потънал?
— И което е още по-странно — размишляваше Джордино, — как така няма никакви плаващи отломки?
Пит също се загледа в неясното изображение.
— Помните ли „Циклопи“? Той също изчезна безследно.
— Как можем да го забравим? — изпъшка Джордино. — Все още не са ни зараснали белезите.
Гън вдигна очи към него.
— Справедливостта изисква да кажа, че не можете да сравнявате един неравномерно натоварен кораб, построен някъде в началото на века със съвременен презокеански кораб, в който са вградени хиляда предпазни и обезопасителни устройства.
— Тук не е имало буря, която да го потопи — каза Пит.
— Може би някоя внезапна вълна?
— Или може би някоя пясъчна плитчина е направила пробойна в корпуса му — каза Джордино.
— Ще узнаем съвсем скоро — каза тихо Пит. — Още два часа и ние вече ще сме седнали на главната му палуба.
Външният вид на „Дийп Роувър“ наподобяваше по-скоро на космически апарат, чието предназначение бе да обикаля в орбита около земята, отколкото на подводна сонда, която да кръстосва дълбините на океана. Формата му би се понравила само на марсианец. Двеста и четиридесет сантиметровата сфера бе разделена от един голям О-пръстен и стоеше върху правоъгълни опори, в които бяха поместени сто и двадесет волтовите акумулатори. От задната част на сферата се подаваха всевъзможни приспособления и уреди: тласкащи устройства и двигатели, бутилки с кислород, контейнери за извличане на въглеродния двуокис, механизъм за скачване, камери, сканиращо сонарно устройство. Най-голямо впечатление обаче правеха манипулаторите, които се подаваха отпред. Те биха накарали всеки себеуважаващ се робот да позеленее от завист. Описани накратко, те представляваха механични ръце, които по своята сръчност не само че не отстъпваха на ръцете от плът и кръв, а бяха способни и на нещо повече. Една сензорна система за обратна връзка даваше възможност движенията на ръката да бъдат контролирани до хилядни от милиметъра, докато друга силова обратна връзка позволяваше на ръцете нежно да държат малка чаша или да сграбчат и повдигнат желязна печка.
Пит и Джордино търпеливо обикаляха около „Дийп Роувър“, докато двама техници го преглеждаха. Той бе поставен върху опора с формата на седло във вътрешността на едно помещение, наподобяващо пещера, което наричаха „лунния басейн“.
Площадката, която държеше седлото, бе част от корпуса на „Саундър“ и можеше да бъде спускана на двадесет фута под повърхността на водата.
Накрая един от техниците кимна с глава:
— Може да тръгвате, когато сте готови.
Пит потупа Джордино по гърба.
— След теб.
— Окей, аз ще поема манипулаторите и камерите — каза шеговито той, — а ти ще караш. Само гледай да не попаднем в някое задръстване.
— Кажи му — извика Стюарт от една по-горна ниша с глас, който отекваше вътре в празното пространство, — че ако върне апарата цял-целеничък, ще му дам една голяма целувка.
— А на мен? — извика към него Джордино, като пое шегата.
— Също и на теб.
— Да си свалям ли ченето?
— Сваляй каквото си искаш.