— И ти казваш на това стимул? — каза сухо Пит. Той бе благодарен на капитана, че се опитваше да му отклони вниманието от това, което можеха да открият. — По-скоро бих запрашил за Африка, отколкото да се върна отново тук.
— Ще ти трябва цял камион с кислородни бутилки — каза Стюарт.
Без да чува добродушната размяна на любезности, към тях се приближи Гън, сложил на ушите си чифт слушалки, чийто кабел висеше в краката му.
Той се стараеше да придаде делови тон на инструкциите си, но в гласа му се прокрадваше съчувствие:
— Ще следя звуковия ви локаторен лъч и комуникациите. Веднага щом видите дъното, се обърнете на триста и шестдесет градуса, докато сонарът ви не открие потъналия кораб. След това ми дайте направлението. Очаквам да ме информирате на всеки един етап от пътуването ви.
Пит разтърси ръката на Гън:
— Ще поддържаме връзка.
Гън изгледа с тъга стария си приятел.
— Сигурен ли си, че не предпочиташ да останеш горе и аз да се спусна вместо теб?
— Трябва да видя всичко с очите си.
— Късмет — измърмори Гън, след което се обърна бързо и се заизкачва по една стълба, която водеше навън от лунния басейн.
Пит и Джордино се настаниха един до друг в кресла, подобни на самолетните. Техниците завинтиха горната половина на сферата, която притисна водонепроницаемия уплътнителен О-пръстен и затегнаха скобите.
Джордино започна да преглежда списъка с необходимите процедури преди потапяне:
— Захранване?
— Захранване включено — потвърди Пит.
— Радиовръзка?
— Чуваш ли ни, Руди?
— Високо и ясно — отговори Гън.
— Кислород?
— Двадесет и един цяло и пет десети процента.
Когато привършиха, Джордино каза:
— Готови сме и чакаме вас, „Саундър“.
— Имате разрешение за излитане, „Дийп Роувър“ — отговори Стюарт с обичайния си ироничен тон. — Донесете на връщане един омар за вечеря.
Двама водолази в пълна екипировка стояха до платформата, докато тя се спускаше бавно в морето. Водата обгради „Дийп Роувър“ и скоро погълна сферата. Пит погледна нагоре към блещукащите светлини на лунния басейн и видя трепкащите очертания на фигури, надвесени над парапета. Цялата компания от океанографи и екипаж се беше събрала, за да присъства на спускането. Те се суетяха около Гън и слушаха съобщенията по радиото. Пит се чувстваше като риба, изложена на показ в аквариум.
Когато те се потопиха изцяло, водолазите се спуснаха във водата и освободиха подводния апарат от седлото му. Един от тях вдигна ръка и направи знака за „Всичко е наред“. Пит се усмихна и отговори, като вдигна нагоре палец и след това посочи напред.
Ръкохватките на края на облегалките за ръце движеха манипулаторите, докато самите облегалки управляваха четирите тласкащи устройства. Пит управляваше „Дийп Роувър“ като един вид подводен хеликоптер. Един лек натиск с лакти и апаратът се вдигна от седлото. След това тласък с ръцете напред и хоризонталните тласкащи устройства го задвижиха в същата посока.
Пит закара малкия съд на около тридесет метра от платформата и спря, за да провери посоката на компаса. След това включи вертикалните тласкачи и започнаха да се спускат в дълбините.
Надолу и все по-надолу се спускаше „Дийп Роувър“ през безмерното празно пространство. Водата, която ги обграждаше, ставаше все по-тъмна. Трепкащият синьо-зелен цвят на повърхността на водата скоро се превърна в нежно сив. Една малка, еднометрова синя акула заплува с леки движения към подводния апарат, направи един кръг около тях и като не намери нищо примамливо, продължи самотното си пътешествие през мътните води.
Те не усещаха движението. Единственият звук бе тихият пукот на радиото и тънкото писукане на локаторния лъч. Водата обгради с черна непроницаема завеса тяхното малко късче светлина.
— Преминаваме четиристотин метра — докладва Пит със спокойствието на пилот, който съобщава за височината на полета си.
— Четиристотин метра — повтори Гън.
Обикновено в такива случаи от вътрешността на подводния апарат щяха да бликнат остроумия и саркастични подмятания, за да се убие времето, но при това пътуване Пит и Джордино бяха необичайно мълчаливи. Разговорът им по време на спускането рядко надхвърляше няколко думи.
— Виж, идва една красавица — каза Джордино, като сочеше навън.