59
Холис крачеше напред-назад край площадката за кацане с размерите на пощенска марка, която екипажът на „Лейди Фламбъро“ бе набързо направил над плувния басейн. Един хеликоптер Кериър Пиджънс кацна върху площадката. До нея стояха няколко души, които чакаха да се качат.
Холис спря, когато чу как откъм мината отново избухна пушечна стрелба и лицето му стана загрижено.
— Натовари ги и излитайте — извика той нетърпеливо към Дилинджър. — Там горе все още има живи хора, които се сражават вместо нас.
— Мината трябва да е била изходния пункт за бягство на похитителите — каза капитан Колинс, който крачеше до рамото на Холис.
— И благодарение на мен Дърк Пит и неговите приятели налетяха право на тях — троснато изрече Холис.
— Има ли начин да отидете там навреме и да спасите тях и заложниците? — попита Колинс.
Холис поклати глава в мрачно отчаяние.
— Няма никакъв шанс, по дяволите.
Руди Гън бе благодарен на внезапно изсипалия се пороен дъжд, който добре го прикри, докато той се отдалечаваше от мелницата, пълзейки под един низ от празни вагони за руда. След като излезе от района на постройките, той се спусна няколкостотин метра надолу по склона на планината под мината, след което зави обратно.
Той откри теснолинейния коловоз и започна да върви безшумно по траверсите. Видимостта около него бе малка, но няколко минути след като избяга от мелницата, атакувана от терористите, той изведнъж замръзна на мястото си, тъй като в дъжда пред него очите му различиха няколко неясни човешки силуета. Той преброи четири седнали и два прави.
Пред Гън възникна една дилема. Той предполагаше, че тези, които почиваха, бяха заложниците, а пазачите им стояха прави. Той обаче не можеше първо да стреля, а после да проверява предположението си. Ще трябваше да разчита, че облеклото, взето от терориста, щеше да заблуди похитителите. Само тогава той можеше да се доближи достатъчно близо до тях и да различи приятел от враг.
Единствената спънка, и то съществена, бе, че знаеше само две-три думи на арабски.
Гън пое дъх и трогна напред. Той каза „Салаам“ и повтори думата още два пъти със спокоен, сдържан глас.
Двете фигури, които бяха изправени, започнаха да се вглеждат в него, когато той започна да се приближава. Гън видя, че те държаха картечници, чийто дула бяха наведени, като сочеха в неговата посока.
Единият от тях отговори с думи, които Гън не можа да преведе. Той мислено стисна палци, като се надяваше, че те бяха попитали „Кой върви там?“ на арабски.
— Мохамед — измърмори той, надявайки се, че номерът с името на пророка ще успее да мине, като същевременно държеше лениво своя „Хеклер и Кох“ през гърди, насочил цевта встрани.
Пулсът на Гън се успокои значително, когато двамата терористи наведоха едновременно оръжията си и се върнаха към задължението си да пазят заложниците. Той продължи небрежно напред, докато не се изравни с тях, така че линията му на стрелба да не засегне заложниците.
След това, като не отделяше очи от окаяните хорица, които седяха на земята между двете железопътни релси и без дори да погледне към двамата пазачи, той дръпна спусъка.
Амар и хората му бяха на прага на крайно изтощение, когато стигнаха до подстъпите към мината. Дрехите им бяха прогизнали и натежали от неспирния проливен дъжд. Те с мъка се покатериха по един дълъг насип от рудни отпадъци и с облекчение влязоха под един навес, където някога бяха съхранявани части от минни съоръжения.
Амар се стовари върху една дървена пейка. Главата му клюмна върху гърдите, а дъхът му излизаше на пресекулки и тежко свистеше. Той вдигна очи, когато влезе Ибн с още един мъж.
— Това е Мустафа Оман — каза Ибн. — Той казва, че въоръжена група от командоси е убила предводителя на тяхната група и се е барикадирала в мелницата при нашия хеликоптер.
Устните на Амар се свиха от ярост.
— Как сте могли да допуснете това да се случи?
В черните очи на Осман се появи паника.
— Всичко стана… толкова внезапно — запъна се той. — Те трябва да са слезли от планината. След като обезвредиха постовете и завзеха влака, те стреляха по сградата, където бяхме настанени. Когато тръгнахме да контраатакуваме, те откриха огън по нас от постройката на мелницата за руда.
— Жертви? — попита студено Амар.