— Прослушахте ли записа?
— Не върши работа. Звучи като закодиран разговор между двама души.
— Как успяхте да установите връзката между Ривас и мен?
— Служебната карта за самоличност на Ривас беше пъхната в одраната му кожа. Който и да го е убил, е искал да бъде сигурен, че ще разпознаем останките му. Отидох в службата на Ривас и разпитах секретарката му. Успях да изкопча от нея, че се е срещнал с вас и президента два часа преди да тръгне за летището и да излети в неизвестна посока. Стори ми се странно, че собствената му секретарка не знае за къде е отпътувал и затова предположих, че е бил натоварен с поверителна мисия. Ето защо се свързах първо с вас.
Никълс го изгледа втренчено.
— Казвате, че на лентата има разговор?
Герхарт кимна мрачно.
— Да, както и виковете на Ривас, докато го колят.
Никълс затвори очи, като се опитваше да прогони образа от ума си.
— Трябва да уведомим близките му — продължи Герхарт. — Има ли съпруга?
— И четири деца.
— Добре ли го познавахте?
— Гай Ривас беше добър човек. Един от малцината почтени хора, които съм срещал, откакто дойдох във Вашингтон. Работихме заедно при няколко дипломатически мисии.
За първи път каменното лице на Герхарт омекна.
— Съжалявам.
Никълс не го чу. Постепенно погледът му стана безмилостен и студен. Ужасеното изражение беше изчезнало. Той вече не чувстваше в устата си вкус на повърнато, нито пък му прилошаваше от ужас. Бруталната жестокост, с която се бяха отнесли към близък нему човек, беше предизвикала у него ярост, ярост, каквато Никълс не беше изпитвал никога преди.
Професорът, чиято власт се беше ограничавала само между стените на една аудитория, вече не съществуваше. На негово място стоеше човек, приближен на президента, един от малката отбрана група вашингтонски властници, по чиито сили беше да диктуват хода на събитията или да накарат света да тръпне от страх.
С всички средства и цялата власт, с която разполагаше в Белия дом, със или без благословията на президента или официално разрешение, Никълс беше решен да отмъсти за убийството на Ривас. Топилцин трябваше да умре.
15
Малкият реактивен самолет „Бийчкрафт“, използван най-често от служебни лица, кацна с леко скърцане на гумите и започна да рулира по покритата с чакъл писта на едно частно летище, на двадесет километра южно от Александрия, Египет. По-малко от минута след като спря до едно зелено волво, по вратите на което имаше надписи „такси“ на английски, воят на двигателите заглъхна и вратата за пътници се отвори нагоре.
Мъжът, който слезе, беше облечен в бял костюм и носеше бяла вратовръзка върху тъмносиня риза. Малко по-нисък от метър и осемдесет, със стройно тяло, той спря за момент и избърса с кърпичка челото си, косата над което бе започнала да оредява, а после самодоволно приглади с показалец големите си черни мустаци. Очите му бяха скрити зад тъмни очила, а на ръцете му имаше бели кожени ръкавици.
Сюлейман Азис Амар ни най-малко не приличаше на пилота, който се беше качил на борда на самолета, извършващ полет 106 в Лондон.
Той се отправи към волвото и поздрави ниския, мускулест шофьор, който излезе иззад волана.
— Добро утро, Ибн. Имаше ли някакви проблеми, когато се завърна?
— Делата ти вървят добре — отвърна Ибн и отвори задната врата, без да се опитва да скрие пушката с рязана цев, пъхната в кобур под мишницата му.
— Откарай ме при Язид.
Ибн кимна безмълвно, докато Амар се настаняваше на задната седалка.
Вътрешността на таксито беше също толкова измамна, както и многобройните дегизировки на Амар. Потъмнените стъкла на прозорците и корпусът на автомобила бяха непробиваеми от куршуми. Вътре Амар беше седнал в ниско, удобно кожено кресло пред компактен шкаф писалище, снабден с набор от портативно електронно оборудване, което включваше два телефона, компютър, радиопредавател и телевизионен монитор. Освен това, имаше бар и стойка с две автоматични пушки.
Докато колата заобикаляше оживената централна част на Александрия и завиваше по пътя за Ал-Джейиш Бийч, Амар се зае да провери средствата си, вложени в най-различни инвестиции. Богатството му, известно единствено нему, беше огромно. Беше постигнал финансовия си успех по-скоро с безскрупулност, отколкото с проницателност. Ако някой корпоративен служител или правителствен чиновник се изпречеше на пътя му към доходоносна сделка, той просто биваше премахван.