— Успокой се, Язид няма да разбере за номера, който му скроихме, преди да е станало твърде късно — уверено заяви Никълс.
— Предполагам, че тя се намира под засилена охрана?
— За това се грижат най-добрите агенти от секретните служби. Президентът лично следи отблизо цялата операция.
Съпругата на Шилър почука на вратата и заговори високо от другата страна:
— Пържолите са готови, Джулиъс.
— Минутка — отвърна той.
Никълс дочу размяната на реплики.
— Това е всичко засега. Оставям те да се върнеш при пържолите си.
— Щях да се чувствам по-спокойно, ако ФБР също оказваше съдействие в този случай — каза Шилър.
— Персоналът, който се грижи за охраната на Белия дом взе под внимание всички непредвидени обстоятелства, които биха могли да възникнат. Президентът счита, че най-добре ще бъде информацията да бъде ограничена в много тесен кръг.
За момент Шилър помълча замислен. После каза:
— Гледайте да не я оплескате, Дейл.
— Не се безпокой. Обещавам, Хала Камил ще пристигне в сградата на ООН в Ню Йорк в отлична форма и пълна с плам.
— Най-добре.
— Съмняваш ли се?
Шилър затвори телефона. Изпитваше тревожно чувство. Искаше му се да вярва, че Белият дом наистина знае какво прави.
От другата страна на улицата, в задната част на микробус форд, отстрани на който имаше надписи „Водопроводни услуги «Капитол». 24-часова аварийна поддръжка“, седяха трима мъже. Тясното пространство беше претъпкано с електронно оборудване за подслушване.
Скуката беше настъпила преди пет часа. Осъществяването на наблюдение е може би най-отегчителната работа, като се изключи това човек да гледа как ръждясват железопътните релси. В атмосферата се усещаше раздразнение. Единият от мъжете пушеше, а останалите двама бяха непушачи и не можеха да понасят задимения въздух. Всички бяха схванати. Беше им студено. Бивши агенти от разузнаването, те бяха напуснали работа, за да станат независими предприемачи.
Повечето агенти, които са се оттеглили от активна служба, приемат от време на време да извършат по някоя странична поръчка за правителството, но тези тримата бяха измежду малцината, за които парите означаваха повече от патриотичния дълг и по тази причина продаваха всяка поверителна информация, до която успееха да се доберат, на онзи, който им предложеше най-високо заплащане.
Единият от тях, рус и слаб като бостанско плашило тип, наблюдаваше с бинокъл къщата на Шилър през потъмненото стъкло.
— Излиза от кабинета.
Дебелият мъж, приведен над магнетофона със слушалки на главата, кимна в знак на съгласие.
— Разговорът приключи.
Третият, който имаше дълги, извити нагоре и напомадени мустаци, задейства параболично огледало с лазерен лъч, който изпълняваше ролята на чувствителен микрофон за приемане на човешка реч в стая по вибрациите върху стъклата на прозорците. Усиленият и обработен посредством оптическа система сигнал се записваше върху звуконосител.
— Нещо интересно? — попита мършавият блондин.
Дебелият свали слушалките и избърса потното си чело.
— Мисля, че моят дял от този ангажимент ще стигне да изплатя лодката си за риболов.
— Обичам стока, дето веднага ще я лапнат на пазара.
— Тази информация си струва бая пара за онзи, който се нуждае от нея.
— Кой имаш предвид? — попита мустакатият.
Дебелият се ухили като сит койот.
— Един богат високопоставен чалмалия, дето иска да се издокара пред Ахмад Язид.
19
Президентът се надигна иззад бюрото си и отсечено кимна на директора на ЦРУ Мартин Броган, който беше въведен в овалния кабинет за редовната сутрешна разузнавателна сводка.
Протоколното ръкостискане на двамата мъже бе отпаднало скоро след като бяха започнали ежедневните им срещи. Слабият, строен и изискан Броган нямаше нищо против това. Дланите му бяха тесни, с издължени като на цигулар пръсти, а високият, деветдесеткилограмов президент имаше огромни ръчища, с които беше в състояние да строши костите на човек при ръкостискане.